Сега стъпките от аварийното стълбище се чуваха много по-ясно. Сигурно бяха на долния етаж.
Алекс тръгна към асансьора. По пътя закачи торбата за пране на дръжката на една от стаите. Камериерките щяха да я вземат и всичко щеше да бъде почистено, а следите за нейната самоличност премахнати.
Когато вратите на асансьора се отвориха и началникът на хотелската охрана и неговите хора излязоха, тя стоеше там, готова да ги посрещне. Мъжете видяха една гореща блондинка, небрежно облегната на стената на коридора с ръце зад гърба и гърди щръкнали от секси корсета. Нито един от тях не съзря в нейно лице крадец, стиснал палто. Преди вратите на асансьора да се затворят зад тях, тя беше успяла да се вмъкне в него и да натисне бутона за партера.
Алекс влезе бавно в бара на хотела. Втренчените мъжки погледи я стоплиха като слънчеви лъчи и тя разцъфтя. Погледите на жените бяха предизвикателство, което беше готова да приеме. Гърбът й беше поизправен, държеше главата си по-гордо и стъпваше малко по-предизвикателно с късата пола и високите токчета. Спомни си последния път, когато беше правила това, и нощта, която последва. Поръча си коктейл „Кир Роял“ със сухо шампанско.
— Моля, пишете го на сметката на стая 138 — каза тя на бармана. — Името е Шулц.
Тя плъзна опитен поглед из бара, търсейки най-добрия улов. Погледът й беше привлечен от седналия сам на маса в другия край на помещението мъж. Той имаше вид на съвършена мишена. Черната му сресана назад коса започваше да оредява на темето, а слепоочията му вече бяха посребрени. Тъмносиният му костюм беше безупречен, копринената вратовръзка подхождаше напълно на синята му памучна риза. Носеше златен хронограф с лъскава кожена каишка. С една дума, беше въплъщението на изтънчен европейски богаташ на средна възраст. Той гледаше към Алекс със затаена усмивка в ъгълчетата на устните, която сякаш казваше, че знае много добре какво смята да прави тя и няма абсолютно нищо против.
Тя се престори, че изобщо не я интересува. Обаче с ъгълчето на очите видя как той повика един от келнерите и му даде парче хартия. Минути след това пресен коктейл с шампанско се появи на масата й. Под столчето на чашата имаше бележка, на която пишеше: „Понти, 446, 10 минути“. В мига, в който се обърна, за да потвърди получаването на съобщението, масата му вече беше празна. Това я впечатли. Този мъж беше също толкова обигран, колкото нея.
Предложението вече беше на масата. Единственото, което оставаше да направи, беше да се качи, за да изпълни своята част от една цивилизована размяна между възрастни люде. Натрупаният през годините опит, както и неговата хладнокръвна оценка на положението, подсказваха на Алекс, че Понти щеше да излезе умел и опитен любовник. Сигурно нямаше да е досаден и щеше да прояви щедрост. Ако нощта минеше добре и той се окажеше чест посетител на града, може би щеше да предложи по-трайна уговорка. Така нейната финансова сигурност щеше да бъде уредена, а заедно с нея и лечението на Карвър. Както се случваше при подобни уговорки, нямаше да е чак толкова зле.
Изведнъж тя разбра, че просто не може да го направи. Не можеше да продължава да се самозалъгва. Не би могла да спаси Карвър по този начин. Опита се да си представи какво ли би си помислил той, ако знаеше какво прави. Щеше ли да й каже да продължи?
На този въпрос можеше веднага да получи отговор.
Тя излезе от бара, взе си палтото от гардероба и напусна хотела, чувствайки се ужасно потисната.
Новонамерените самоувереност и сигурност бяха изчезнали, хвърляйки я в още по-голяма безнадеждност. Беше се опитала да вземе в ръце своето бъдеще и да спаси мъжа, когото обича, но усилията й се оказаха напразни. Поражението й беше пълно.
17.
В хотелския апартамент на Уейлън Макейб стоеше количката на обслужването по стаите, върху която имаше бутилка бърбън и голяма купа с лед. Макейб покани с жест Вермюлен да седне и му наля чаша уиски. След това сипа и на себе си и се отпусна на креслото срещу госта. Когато седна, крачолите на панталоните му се повдигнаха и откриха богато украсената кожа на струващите пет хиляди долара изработени по поръчка в Абълин черни ботуши „Текс Робин“. Костюмът може и да беше дело на някой известен шивач от Ню Йорк Сити, но ботушите му бяха чисто тексаски.