— Знаеш ли — започна той, — животът е прост, когато прилича на хокеен мач. Има две страни. Всяка иска да победи другата. Понякога се сбиват, но винаги приемат, че има правила. Всички знаят за какво става въпрос. Разбираш ли какво искам да кажа?
Вермюлен вдигна рамене.
— Предполагам.
— Искам да кажа, че когато ти беше от едната страна на Стената, а аз от другата, и двамата знаехме правилата. Имаше оръжия, които можеха да унищожат цялата планета. Много хора мислеха, че това е лудост, но не беше така. В края на краищата, нито една от тези бойни глави не избухна. Но сега няма правила. Сега няма две страни, а много. Играта започна да се разпада и аз наистина се тревожа.
Очите на Вермюлен се присвиха от усилието му да се съсредоточи. Беше прекарал няколко години като командирован във Военната разузнавателна агенция, униформената разновидност на ЦРУ. По онова време беше водещ агент на Новак. Сега, след двадесетина години, и двамата бяха пенсионери, и двамата се занимаваха с частен бизнес. Вермюлен беше военен лобист, съветник на правителства и компании, консултант по международни оръжейни сделки. Новак работеше в Прага като посредник между военните, научните и разузнавателни интереси в бившия съветски блок и различни клиенти по света, на които хората от „нова Европа“ искаха да продадат своите умения и информация.
— Павел, много страни означава и много клиенти. Бих казал, че това е добре за твоя бизнес.
— Да, през по-голямата част от времето — съгласи се чехът. — Но понякога… Чувал си тези приказки, че руснаците са изгубили сто ядрени оръжия, нали? Представи си, че приказките са истина…
— Значи Лебед е казал истината?
— Да, но сбърка в едно. Заяви, че никой не знаел къде са зарядите. Това не е съвсем точно. Тази информация скоро ще се появи на свободния пазар. Съществува компютърна разпечатка. На нея са отбелязани местоположението и пусковите кодове. Всичко, което ти е нужно.
Това прикова вниманието на Вермюлен.
— Имаш ли я?
— Още не. Обаче към мен се обърна човек, който иска да я продаде. Да речем, човек, който знае, че се ползвам с името на честен посредник.
— Тази разпечатка… ако е истинска и попадне в ръцете, на когото не трябва?
— Последствията биха били невъобразими. Затова започнах да се питам дали искам да се набърквам? Разбира се, възнаграждението ще бъде много голямо. Обаче, ако се окаже, че помагам на терористи или наркотърговци да се сдобият с такава сила… не мисля, че бих могъл да живея с такава мисъл. Но от друга страна, как бих могъл просто ей така да обърна гръб и да оставя някой друг да извърши продажбата? Последствията пак ще бъдат ужасни.
— Какво искаш да направя?
— Както винаги — да съобщиш тази информация на онези, които трябва да я чуят. Все още имаш много приятели в Пентагона и в самия Бял дом. Обясни положението. Може би ще можем да намерим някакво решение, а? В края на краищата, трябва да си покрия разноските.
— Добре, може би ще съумея да ти помогна, но ми трябва повече информация. Нещата, които са изброени в онзи списък, всички ли са в Америка?
— Не, не всички… моето впечатление е, че някои са тук, други в Европа и може би дори в Азия.
— Само страни от НАТО и съюзници?
Новак вдигна вежди, очевидно удивен от голямата наивност на Вермюлен.
— О, моля те, стари приятелю, не ми трябва разпечатката, за да знам отговора на този въпрос. Руснаците презираха и се страхуваха от останалата част на Източния блок повече, отколкото от врага на Запад. Знаеха колко много ги мразим. Мога да те уверя без капка съмнение, че ще има оръжия в Полша, Чешката република, Унгария… изобщо във всички бивши членки на Варшавския договор. И разбира се, в Югославия.
Преди Вермюлен да успее да продължи разговора, от високоговорителите загърмя музика, на която зрителите отговориха с рев. Двата отбора започнаха да излизат на леда за втората част. Лицето на Новак пак светна. Той скочи на крака, завика: „Давайте, столичани, давайте!“, и заби юмрук във въздуха.
За разлика от него Кърт Вермюлен остана неподвижен и безмълвен на мястото си. Беше му хрумнала една идея, още не напълно оформена, но богата на възможности. Тя включваше разпечатката, която Новак спомена, и бомбите, които се съдържаха в нея. Но нямаше нищо общо с хората от Вашингтон.
21.
Единствената глезотия, която беше останала на Алекс, бе горещата ароматна вана, в която обичаше да потъва, преди да тръгне за работа. Знаеше, че това е най-евтиният начин да се почувстваш добре. Тази вечер обаче първо трябваше да се обади на Ларсон. Беше й неприятно, че зависеше от него. Той вече беше направил толкова много за нея.