— Дадоха ми последен срок — започна тя, когато вдигна телефона. — Имам една седмица да платя. Вече не знам какво да правя.
— Значи няма никакъв напредък? Няма надежда да си спомни къде държи парите си?
— За една седмица… не мисля. Но всъщност за какво ни е изобщо тази клиника? Аз мога сама да се грижа за него.
— Как? — възрази Ларсон. — Самюъл все още е болен и има нужда от постоянно наблюдение, лекарства и терапия. Как ще плащаш за всичко? Виж, ако наистина няма друг начин, мога да ипотекирам апартамента си.
— Не, това не е честно. Ти ни беше добър приятел, Тор, но дори добрите приятели не трябва да забравят себе си… По дяволите! Трябва да бягам, защото съм на работа. Друг път ще довършим този разговор.
— Алекс, много съжалявам. Ще ми се да можех да ти помогна.
— Направи го. Ти ме изслуша, прояви загриженост. Точно от това имах нужда сега.
Тя затвори телефона. Щеше да има време само да си измие косата, преди да поеме за клуба. Ваната трябваше да почака.
В една внушителна барокова сграда на площад „Лубянка“ в Москва разговорът между Алекс и Тор беше записан, свален и преведен, а след това предаден на дежурния офицер. Той прегледа текста и се облегна с вторачен в тавана празен поглед, потънал в мисли как по най-добрия начин да го представи. Най-накрая се изправи и се обади на помощника на своя началник.
— Трябва да говоря със заместник–директорката — обясни той. — Става дума за много спешен въпрос.
22.
Уейлън Макейб притежаваше 5000 акра в Кър Каунти, Тексас, едно частно царство, разположено между Остин и Сан Антонио, засенчено от древни живи дъбове и напоявано от лъкатушещи рекички и изкуствени езера. Сред хълмовете на няколко километра от главния комплекс сгради се издигаше вила, която Макейб пазеше за своите специални гости. Там заведе Кърт Вермюлен, защото искаше да си поговорят насаме.
— Каза, че имаш нещо за мен. Какво е то?
Вермюлен го погледна в очите.
— Атомна бомба.
В първия момент Макейб сметна, че се подиграва с него.
— Генерале, това някаква нова шега ли е?
— Съвсем не. Има повече от сто, разпръснати из цял свят. Били са скрити повече от десет години. Но аз мога да се сдобия с документа, в който пише къде се намират.
— Значи още го нямаш?
— Не, но в течение на няколко седмици очаквам да се сдобия с тази информация, както и с кодовете за активиране на зарядите. На този етап става дума за сдобиване с действащо оръжие.
— И какво възнамеряваш да правиш с него?
— Да го пъхна в ръцете на ислямски терористи.
Очите на Макейб се разшириха.
— Ти да не си се побъркал?
— Не се тревожи… Ще го дам на изобретени от нас терористи. Световните информационни агенции ще получат видеозапис от крайно радикално разклонение на „Ислямски джихад“. Това разклонение не съществува и ще бъде създадено за тази операция. Във видеото терористите ще заплашат да взривят бомбата в някой голям град. Тя ще бъде заснета така, че военните специалисти веднага да разберат, че е истинска.
— И какво?
— Тогава светът ще види, че ислямските терористи разполагат с ядрено оръжие, и ще бъде принуден да погледне сериозно на тази заплаха.
— А какво ще стане, ако президентът каже на хората, че няма защо да се тревожат. Че това не е бомба, а някакъв фалшификат. Какво правим тогава?
— Не мисля, че това може да се случи. Доказателството ще бъде твърде силно. Но както и да е. Възнамерявам да организирам нещата така, че бомбата да бъде открита. Разбира се, преди да бъде взривена.
Макейб си оставаше скептичен.
— Проблемът си остава. Ако ЦРУ или специалните части намерят това нещо, ще обявят, че е фалшификат. Генерале, ако искаш хората да разберат за какво става дума, ще трябва да го взривиш.
— И да нанеса удар по голям град? Може да умрат десетки хиляди. Тогава няма да се различаваме от самите терористи.
— Да, ако гръмне в град. Но защо да се случи там? Тези ислямисти сигурно имат някакво скривалище. Взривете бомбата някъде из пустошта. Така никой няма да пострада, но със сигурност ще бъдеш забелязан… Мамка му!
Той пак се разкашля.