Той я погледна с очи, които просеха одобрение. За пореден път тя се опита да убеди себе си, че мъжът, когото обичаше, още беше някъде там вътре. Представи си време, когато празният поглед ще бъде сменен от яростната сила в очите, която беше видяла в нощта, когато се срещнаха, или от неочакваната нежност, която беше показал през онези откраднати часове, когато се бяха усамотили само двамата.
През нощта на 31 август 1997 г. и двамата се оказаха в Париж, работейки по една и съща задача. Карвър стоеше в единия край на тунела Алма и чакаше една кола. Тя седеше отзад на бърз мотоциклет и щракаше с фотоапарата мерцедеса, подтиквайки със светкавицата мъжа на волана да кара още по-бързо, и сякаш с камшик го подкарваше към смъртта в ръцете на Карвър.
В мига, в който се срещнаха, тя беше насочила срещу него „Узи“. Секунди по-късно той я прикова към асфалта, притиснал с коляно кръста й. Половин час по-късно го беше последвала в сграда, макар да беше научила, че той я е минирал и зарядите може да избухнат. Имаше му пълно доверие, че ще успеят да влязат и излязат невредими.
Днес, почти половин година по-късно, двамата бяха в Швейцария. Двама души, принудени да споделят ужасно насилие, но в кратките мигове на споделено спокойствие съзрели един в друг надежда не само за любов, но и за известно изкупление.
Алекс имаше свои тайни. По време на пътуването си от затънтената провинция на Съветския съюз до веселия лукс на посткомунистическа Москва тя също бе опетнила душата си. И тя като Карвър мечтаеше за бягство. Обаче миналото не беше пуснало нито Карвър, нито нея. То му поиска жестока цена в нощта на кръвопролитията, когато той бе подложен на такива крайни страдания, че самоличността му се откъсна от своята котва и погреба спомените му дълбоко, там, където трудно можеше да бъдат намерени.
Алекс беше започнала да се чуди дали наистина още го обича. Как можеш да обичаш човек, който вече не знае коя си и какво сте означавали един за друг? Някога беше обичала Самюъл Карвър. Сигурна беше в това. И още щеше да го обича, ако беше тук с нея. Но беше ли той още този мъж? Беше ли изобщо мъж?
Тя се зае с възглавниците на Карвър, потупа ги оттук–оттам, за да ги накара да бухнат, и ги преподреди. Преструваше се, че се грижи да му осигури по голямо удобство, а всъщност искаше да се отвлече от тези мисли и от чувството за вина, че си е позволила да й минат през главата.
Иззад гърба й се чу сдържано кашляне.
На вратата стоеше мъж в мрачен тъмносив костюм и вратовръзка с толкова приглушени шарки, че беше на практика невидима.
— Моля, елате с мен — каза той.
5.
— Добър ден, мосю Маршан — поздрави Алекс, която направи съзнателно усилие да остане права и да се усмихне толкова весело, колкото напрежението и умората й позволяваха.
Тя вече говореше френски. Това поне беше нещо положително през последните месеци. Сега можеше да добави трети език към родния си руски и английския, който беше научила преди едно десетилетие в КГБ. Същата институция я беше обучила да омайва всеки мъж, когото пожелае, но мосю Маршан изглеждаше напълно имунизиран срещу остатъците от нейната някогашна сила. Той беше финансов директор на клиниката и единствената му грижа бяха нетните приходи.
— Госпожице Петрова, бихте ли ми отделили минутка? — попита Маршан, успявайки да съчетае раболепната мазна любезност с отсенки на заплаха. Изчака, докато тя не го последва надолу по коридора по-далеч от ушите на Карвър, и едва тогава заговори отново:
— Става дума за сметката на господин Карвър. Заплащането за миналия месец скоро ще бъде просрочено. Вярвам, че няма проблеми. Трябва да знаете, че ако пациентите не могат да плащат сметките си, политиката на клиниката е да прекъсва тяхното лечение.
— Много добре разбирам — кимна Алекс. — Няма проблеми. Сметката ще бъде платена.
Маршан кимна отривисто в знак, че е разбрал, но едновременно и като сбогуване, завъртя се и закрачи надолу по коридора. Алекс го гледаше, докато се отдалечаваше, и едва след като изчезна от погледа й, тя се върна в стаята на Карвър, рухна на стола за посетители и стисна глава с двете си ръце.
Карвър имаше някъде богатство, печалбите от смъртоносния му занаят, внесени в анонимна офшорна сметка или скрити в касетки в обществени трезори и в други лични скривалища. Парите биха удовлетворили Маршан за години напред, но само Карвър знаеше къде са, а сега нямаше и най-малка представа, че съществуват.
Той имаше поне един благодетел — Тор Ларсон, високия, кльощав норвежец със сплетени на плитки кося, който беше техник, компютърен експерт и най-близък приятел на Карвър. Той беше пуснал Алекс в апартамента. Използва парите, които Карвър му беше платил, и направи всичко възможно да плаща сметките за лечението. Но сега тези пари бяха свършили и Ларсон вече нямаше какво да предложи.