Джонатан Келерман
Оцеляват само силните
(книга 12 от "Алекс Делауер")
1.
По протежение на холивудската Алея на славата се виждат месингови звезди с имената на знаменитости, ала звездите на нощния живот в Лос Анджелис са наркопласьори, рекетьори и петнайсетгодишни хлапета, на които им е писнало от фалшивите семейни добродетели.
Всички те търсят убежище в ресторант „Гоу Джи“, който работи денонощно. Намира се източно от Вайн, от едната му страна има ателие за татуировки, от другата — бар, където се събират любители на трашметал.
В три след полунощ Нолан Дейл паркира патрулната кола пред кафенето. Мексиканчето, което метеше тротоара, нямаше редовни документи, но въпреки това невъзмутимо продължи работата си — знаеше, че на ченгетата хич не им пука за незаконно пребиваващите имигранти. Хлапакът беше в града едва от месец, но вече бе забелязал, че на повечето жители на Лос Анджелис не им пука за нищо.
Нолан Дейл заключи колата и тръгна към заведението — вървеше без да бърза, с достолепната походка на млад полицай, който, освен своите сто и девет килограма носи палка, портативна радиостанция и фенерче, а в кобура му се мъдри деветмилиметров пистолет. Когато влезе в салона, го лъхна неприятната миризма на застоял въздух. Червеният килим върху пътеката между оранжевите сепарета, където звучеше музика от стереоуредба, бе толкова мръсен, че първоначалният му цвят почти не личеше. Дейл седна в дъното на салона, с лице към касиера филипинец. В съседното сепаре се бяха настанили двайсет и три годишен сводник от Комптън на име Теръл Кокрейн и едно от момичетата му — пълничката Джърмадайн Батс, родом от Чекпойнт, Оклахома, която, макар и на шестнайсет, вече бе майка на две деца.
Преди петнайсет минути, докато седяха в белия лексус на Теръл, тя бе навила крачола на синия си ластичен клин, украсен с пайети, и беше инжектирала хероин за петнайсет долара във вената на глезена си, която скоро щеше да й създаде проблеми. Сега беше приятно замаяна, отпиваше от втората си голяма кока-кола, смучеше парченцата лед и въртеше между пръстите си розовата пластмасова бъркалка. Теръл пък беше смесил хероин и кокаин в така наречената „ракета“ и се чувстваше като акробат, който умело балансира по опънатото въже. Седеше прегърбен, бучеше с вилицата си сандвича със сирене и подреждаше омекналите кръгчета от лук във формата на олимпийския символ, като изпод око наблюдаваше русокосия полицай.
Нолан Дейл не обръщаше внимание нито на двамата в сепарето, нито на останалите посетители, на които повече прилягаше определението „същества“. Стройна и хубавичка сервитьорка, чиято кожа бе с цвят на меласа, забърза по пътеката, застана до масата му и се усмихна. Младежът отвърна на усмивката й, отказа предложения му лист с менюто и я помоли да му донесе пай с кокосов крем и кафе.
— Май досега не сте работили нощна смяна — отбеляза сервитьорката, която беше от Етиопия, но живееше вече пета година в Щатите и говореше английски с едва доловим акцент.
Нолан отново се усмихна и поклати глава. От три месеца нощем патрулираше в Холивуд, но не бе стъпвал в „Гоу Джи“; задоволяваше страстта си към сладкиши в „Дънкин Донатс“ на Хайланд авеню — закусвалнята му бе препоръчана от Уес Бейкър. Ченгетата бяха станали пословични със слабостта си към поничките. Голям майтап, няма що!
— Не съм ви виждала преди, полицай… Дейл.
— Ами… животът е пълен с изненади — промърмори младежът.
Сервитьорката се изсмя и се отдалечи да изпълни поръчката му. Нолан я проследи с поглед, сетне извърна сините си очи към Теръл Кокрейн. Помисли си: „Гнусен тип“.
Дейл бе на двайсет и седем и телевизионните предавания и филми до голяма степен бяха повлияли върху формирането на мирогледа му. Преди да започне работа в полицията, си бе представял, че сводниците носят костюми от червено кадифе и широкополи шапки с пера. Оказа се, че действителността надминава дори най-смелите му фантазии.
Огледа сводника и проститутката, която със сигурност беше малолетна. През този месец модата диктуваше търговците на плът да носят широки и изключително грозни вълнени ризи върху черни тениски, главите им бяха избръснати, само най-отгоре стърчеше гребен от къса коса. Миналия месец на мода бяха черните кожени одежди, а преди това сводниците се обличаха като африкански принцове.
Погледът на ченгето смущаваше Теръл. Хрумна му, че може би русокосият не наблюдава него; ето защо крадешком извърна очи към масата от другата страна на пътеката, където трима травестити се кискаха, шепнеха си и си устройваха банкет с пържени картофи. Отново погледна към полицая. Русокосият му се усмихваше, странно… почти меланхолично. Какво ли означаваше това?