Забелязах, че в досиетата често се цитираха думите на господин Кармели. Когато било едва на шест месеца, момиченцето изкарало тежък грип, след което започнали здравословните му проблеми. Кармели определяше дъщеря си като „незряла, но отлично възпитана“. Думата „бавноразвиваща“ не се споменаваше в досиетата. Но в годишния педагогически отчет на Учебния център за развитие се казваше, че Айрит „имала проблеми с възприемането на учебния материал; слухът й е увреден, а умственото й развитие е под нормалното ниво“.
Кармели отрекъл да има врагове в Лос Анджелис и отклонявал всички въпроси относно работата му и политическото положение в Близкия Изток.
Полицай Горобик пишеше:
Бащата на жертвата заяви, че в задълженията му влизат „координирането на масови прояви“. Помолих го да ми даде пример, а той обяви, че през пролетта организирал парад по случай Деня на независимостта на Израел. Попитах го още какви „прояви е координирал“, а отговорът му бе, че проявите са били многобройни. Когато намекнах за евентуална връзка между убийството на дъщеря му и професионалните му и политически ангажименти, той реагира много остро и заяви: „Дъщеря ми не загина заради политическите ми убеждения, а от ръката на психопат! Очевидно в Америка е пълно с психопати“.
Учебният център бе малко частно училище в Санта Моника, където се обучаваха деца с умствени и физически недъзи. Таксата беше висока, броят на преподавателите надвишаваше този на учениците.
Всяка сутрин в осем училищният автобус взимал Айрит и я връщал у дома в три следобед. Госпожа Кармели имала часове само сутрин и винаги била вкъщи да посрещне дъщеря си. Одед пък бил записан в училището, където преподавала майка му и имал часове до четири. Преди нещастието със сестра му до дома го отвеждал някой от родителите, които се редували да прибират децата си, или пък служител от посолството. След смъртта на Айрит господин и госпожа Кармели неизменно чакали сина си пред училището.
Данните за учебните резултати на Айрит бяха доста оскъдни. Липсваха оценки по предметите — явно не беше издържала тестовете. Ала според един доклад на преподавателката Кати Бренан, момичето „било постигнало забележителен напредък“.
Полицай Харолд Рамос беше разпитал госпожица Бренан и в рапорта му пишеше:
Свидетелката заяви, че била напълно покрусена и изпитвала чувство за вина заради случилото се. Макар непрекъснато да обмисляла фактите в онзи фатален ден, стигнала до извода, че не би могла да предотврати нещастието, освен ако е наблюдавала неизменно жертвата. Но това било практически невъзможно, защото учениците били четирийсет и двама, а някои се нуждаят от специални грижи. Попитах я дали все пак не е забелязала нещо подозрително. Свидетелката отговори, че доста си е „блъскала главата“, но не си спомня да е видяла нещо нередно. Добави, че малката била „толкова добричка“ и никога не й създавала проблеми. Защо съдбата отнема винаги живота на най-добрите! След което госпожица Бренан избухна в сълзи.
Следваха разпитите на преподавателите, учениците, както и на директора (някой си доктор Ротстейн) и на Алонзо Бърнс — шофьорът на автобуса. Всички те бяха заявили, че не са забелязали нищо. С това материалите в папката приключваха. В друга, по-дебела папка, бяха рапортите на полицаите, които бяха разпитали всички служители в резервата, както и хората, живеещи в района. След две седмици Горобик и Рамос отново ги бяха разпитали по телефона, но за втори път бяха ударили на камък: никой не бил чул, нито забелязал нещо необичайно в резервата и околността.
Препрочетох заключението на съдебния лекар и потръпнах от определението „нежно удушаване“; после посегнах към дебелата папка с компютърни разпечатки, върху която се мъдреха печатът на областния съд в Сакраменто и надписът „Информационна банка за тежки престъпления“. В петте списъка от папката се съдържаха имената, както и подробна информация за хората, извършили сексуални престъпления — общо двайсет и три имена. Онези, които фигурираха в повече от един списък, бяха обградени с червено. Деветдесет и седем престъпника, включително четирима рецидивисти, бяха повторно арестувани и в момента се намираха в затвора. Със зелено бяха оградени двама убийци на деца, освободени за добро поведение; единият живееше на пет километра от резервата, другият — в Бел Гардънс.