— Правя всичко възможно да помагам — тихо каза той.
— Аз съм скептик и песимист — рече Майло. — Притеснявам се, когато нещата вървят твърде гладко.
Челюстта на Шарави се отпусна и той се усмихна — машинално, сякаш извличаше информация от компютъра.
— Тогава да ти усложня ли живота, Майло?
— Ами, да. Защо да нарушаваш традицията?
Шарави поклати глава.
— Ще ям.
Той отново излезе от стаята, а Майло разсеяно прелисти разпечатките в кошчето.
— Ще се опитам да разпитам Буковски още днес. И да се обадя на родителите на Понсико. Само се надявам смъртта му да не е разпалила твърде много въображението ни.
Той стана и започна да крачи из стаята. Къщата беше малка и аз чувах как Шарави прави нещо в кухнята.
— Ще отида в книжарницата и ще видя дали ще мога да накарам госпожица Ламбърт да говори за „Мета“.
— Алекс…
— Ще го направя така, че тя да не се усети. Дори ако убиецът е член на „Мета“, това не означава, че групата е заговорническа клика за убийства. А пък ако успея да присъствам на някое от събиранията и да ги огледам…
— Зарежи тази идея, Алекс.
— Защо?
— А ти как мислиш?
— Защото я предложи Шарави?
Майло се обърна и ме изгледа гневно.
— Отнемам ти десет точки за неправилно предположение.
— Хей, откровен съм до болка, защото ме е грижа.
Той отвори уста да отговори, сетне отпусна рамене и се засмя.
— Само се погледни. Опитвам се да те предпазя, а ти се противиш.
— Мислиш за умна идеята да се сближиш с група генетични сноби, един от които може да е проклет сериен убиец?
— Не смятам, че ако присъствам на едно събиране, ще изложа живота си на опасност.
Той не каза нищо.
— Освен това — добавих аз, — мисля, че участието на Шарави те притеснява толкова силно, че рискуваш да се пръснеш.
Майло потърка лице.
— Страхотно. Той от една страна, ти от друга… Доколкото знам, тази стая се подслушва.
— Добре. Млъквам. Съжалявам.
Той направи гримаса, пак се засмя и после обиколи стаята.
— Какво правя тук, по дяволите? Да, ти имаш право. Работата с него ме изнервя. Не обичам… Твърде много пластове. — Майло протегна напред ръце. — Имам чувството, че се задушавам под десетина одеяла.
— Да. Но ако не отбележиш напредък в разследването на убийствата, рискуваш върху теб да се стоварят още десетина одеяла.
— Защо така, моя трудна любов?
— За твое добро е, слънчице.
— Докторе, наистина искаш да си играеш на таен агент, нали? Прекара няколко дни с господин Мосад и вече ръцете те сърбят за кодови имена и фотоапарати с писалки.
— Такъв съм си — рекох аз. — Агент Нула-Нула Психо. С лиценз да тълкувам поведението на хората.
Шарави се върна. Носеше сандвич в евтина пластмасова чиния. Риба тон и лист маруля върху яйчен хляб. Рибата беше съвсем малко.
Той сложи чинията до компютъра. По лицето му личеше, че няма апетит.
— Имам два полицейски скенера. Онзи в кухнята беше включен. По тактическата ви честота току-що беше предадено съобщение. Детективите от отдел „Убийства“ докладваха за труп, намерен в някаква уличка. Пресечка на Сто осемдесет и седма улица. Вероятно няма връзка с вашия случай, но тялото е наръгано с нож на много места. Затова помислих, че трябва да знаете.
Шарави взе сандвича и решително отхапа малка хапка.
35.
Даниел ги гледа през процепа на щорите в хола, докато потеглиха.
Беше се държал твърдо по време на срещата. Бе научил много неща, но каза съвсем малко.
Дали Делауер бе разбрал това?
Психологът му се виждаше по-приятен, но с психолозите човек никога не знае.
Още една среща. На колко срещи бе присъствал през годините, оставайки все със същото чувство на разочарование.
Също като Стърджис, и Даниел обичаше да работи сам. И също като на Стърджис, и на него рядко му се отдаваше тази възможност.
Обвиваше се във външния блясък на разума, когато всъщност изгаряше от желание да бъде като Стърджис.
Мъртви деца…
Рядко показваше чувствата си пред някого. Дори пред Лора.
Два пъти плака за Дауд и дебелата му жена. И двата пъти беше сам в хладното тъмно уединение на малката, подобна на пещера йеменска синагога до пазара Махан Йехуда. Синагогата беше пуста, защото бе избрал мъртвите часове между сутрешното и следобедното богослужение.