— Мислех, че слепите имат добро чувство за ориентация — каза Майло. — Пък и ако е ходил на училище тук, сигурно е познавал квартала и е внимавал още повече.
— Какво да ви кажа? — Пиърс отново се обърна назад. — Ето, започва се.
Помощниците на съдебния лекар сложиха трупа на количка.
— Една секунда, Боб — рече Майло, приближи се до тях, каза им нещо и изчака да смъкнат ципа на чувала.
— Значи сте консултант на полицията — каза ми Пиърс. — Дъщеря ми учи в Калифорнийския университет. Иска да стане психолог. Да работи с деца…
Гласът на Майло ни накара да се обърнем.
Той бе заобиколил количката с трупа и стоеше до източната стена на уличката, до контейнера за боклук.
— Сега пък какво има? — попита Пиърс и двамата тръгнахме към Майло.
Положението на тялото на Мелвин Майърс беше очертано с тебешир по неравната повърхност на черния асфалт. Свито на дясната страна. Видях къде е бил протегнат кракът му.
Наоколо имаше ръждивокафяви петна кръв.
В средата бяха отбелязани местата на раните.
Майло посочи стената. Очите му блестяха — студени и доволни, но разгневени.
Червените тухли бяха почернели от десетилетия на мръсен въздух и изпарения от боклуците и надраскани с мръсни думи.
Не видях нищо, освен драсканици. Пиърс също.
— Какво има? — попита той.
Майло се приближи до стената, наведе се и посочи нещо на няколко сантиметра от земята.
Зад мястото, където бе лежала главата на заклания Мелвин Майърс.
Пиърс и аз отидохме до него. Вонята от боклука беше непоносима.
Пръстът на Майло сочеше четири бели букви, големи една педя.
Написани с бял тебешир.
Печатни.
DVLL
— Това означава ли нещо? — попита Пиърс.
— Означава, че току-що усложних живота ти, Боб.
Пиърс сложи очилата за четене и наведе голямата си челюст към буквите.
— Написаното не е трайно — отбеляза той. — Обикновено идиотите използват спрей.
— Не е необходимо да е трайно — казах аз. — Важното е посланието да бъде предадено.
37.
Докато се връщахме на Четвърта улица, Майло разказа на Пиърс още подробности.
— Различен метод на действие. Всеки — в различен район — рече Боб. — Може би някой смахнат си играе?
— Така изглежда.
— Кои са другите детективи?
— Хукс и Макларън от Югозападното полицейско районно управление, Мани Алварадо от Нютън и Петра Конър, която работи със Стю Бишъп.
— Не я познавам — каза Пиърс. — Един ден Бишъп ще стане шеф. Защо той не разследва случая?
— В отпуск е.
— Говорим за координирани усилия, така ли?
— Засега няма какво да координираме. Само разменяме информация, която за съжаление не е много. Горобик и Рамос огледаха заедно с ФБР сцената на местопрестъплението и пак не научиха почти нищо.
Майло не спомена един от детективите.
Пиърс изцъка с език. Идеални зъби. Изкуствени.
— Какво искаш да направя тук?
— Хей, Боб, аз ли трябва да те уча?
— Защо не? Жената ми казва какво да правя. Тъщата. Дъщерите ми също. И всички други, които имат уста… Добре, още тази вечер ще опиша случая като убийство, извършено по време на грабеж. Сетне ще проверя дали господин Майърс има семейство. И досие за употреба или разпространение на наркотици. Ако има семейство, ще им се обадя. Ако няма, утре ще отида в занаятчийското училище и ще проверя дали е учил там. — Пиърс се усмихна. — А ако изпадна в гадно настроение, ще събудя Брус посред нощ и ще му кажа: „Хей, познай върху какво ще работиш, докато аз ловя риба в Хейдън Лейк, опитвайки се да разбера кой от съседите ми е откачен ариец и кой мрази хората по принцип“.
— Ще имаш ли нещо против, ако се опитам да разбера нещо за Майърс още тази нощ? — попита Майло. — Да прегледам досиетата и да отида до училището?
— Училището е затворено.
— Може да имат денонощен пазач или дежурен на телефона, който да потвърди дали Майърс е учил там, или да ни кажат нещо за него.
Очите на Пиърс сякаш заблестяха, но останалата част от лицето му не изразяваше нищо.