— И аз смятам така — каза Шарави. — Онези хора може да не са толкова умни, за колкото се мислят, но не са глупави. Не можеш да отидеш там и веднага да се окаже, че сте на едно мнение по всички въпроси.
— Точно така — каза Майло. — Трябва да демонстрираш небрежно любопитство, а не веднага да се съгласяваш с тях. Ако, разбира се, се стигне дотам.
— Добре — рекох аз, чувствайки се малко като глупак. — По характер съм асоциален тип, не вярвам в разни сдружения и затова не изгарям от желание да членувам някъде… Научната ми разработка е… Какво ще кажете за ролята на половите стереотипи и схемите на отглеждане на деца? Наистина съм се занимавал с този въпрос, но после се прехвърлих на клинична работа и не съм публикувал нищо.
Шарави записа нещо.
— Добре — каза Майло. — Продължавай.
— Свършват ми парите, факултетът не иска да ми даде стипендия, защото отказвам да участвам в играта им и…
— Каква е играта? — прекъсна ме Шарави.
— Междуфакултетна политика. И по този въпрос мога да говоря авторитетно.
— И кога е станало всичко това? — попита Майло.
— Да речем преди десетина години?
— В кой университет?
— Ами, например в някое неакредитирано учебно заведение, което вече е закрито. През осемдесетте години имаше много такива.
— Харесва ми — каза Шарави и погледна Майло, който изръмжа одобрително. — Ще ти намеря някое и ще създам документация за теб.
— Виждам, че принтерът ти е разкошен — рече Майло. — Можеш ли да печаташ двайсетачки?
Шарави посочи мрачната малка стая.
— Как мислите, че поддържам този лукс?
Майло се ухили, после пак стана сериозен.
— Говорейки за пари, как си се издържал, след като си зарязал следването?
— С пари от фамилията — отговорих аз. — Скромно наследство. Достатъчно, за да живея сносно, без лукс. Още една причина за отчаянието ми. Аз съм гениален и твърде добър за положението, което имам в живота.
— Работиш ли?
— Не. Търся нещо удовлетворяващо. Типичен мързеливец от Лос Анджелис.
Двамата кимнаха.
— Е, и как се казвам? — попитах аз.
— Някакво име, подобно на твоето, за да го запомниш лесно — отговори Майло. — Но не толкова сходно, че да го сбъркаш с истинското си.
— Алан? — предложих аз. — Алан Делвекио? Мога да мина за италианец.
— Не — възрази Майло. — Да избегнем етническия елемент. Те може да не обичат другите етноси, пък и не искам да объркаш нещо, говорейки за мамината рецепта за спагети.
— Тогава Делбърт? Делам? Или само Дел?
— Алан Дел. Звучи фалшиво. И твърде много прилича на истинското ти име.
— Артър Дел? Албърт? Андрю? Анди?
— Какво ще кажеш за Дезмънд? — попита Майло. — Като стария чистач от „Булеварда на залеза“? Анди Дезмънд. Съгласен ли си?
Повторих го няколко пъти на ум.
— Разбира се, но сега очаквам голяма къща, Даниел.
— Съжалявам — рече Шарави. — Има граници.
— Андрю Дезмънд — каза Майло. — Неосъществен психолог. Утре ще получим ли документите?
— Да, но аз предлагам да изчакаме няколко дни.
— Защо?
— За да дам възможност на Алекс да свикне с ролята. И да му порасне брадата. Носиш ли контактни лещи?
— Не.
— Добре. Ще ти намеря подходящи очила. Имат страхотен ефект. Може да промениш и прическата си. Подстрижи се. Тези къдрици са малко… очебийни.
— Къса подстрижка. На Робин много ще й хареса — подхвърли Майло.
— Ако това представлява проблем…
— Не — казах аз.
Мълчание.
— Добре тогава — рече Шарави. — Нека да чуем повече за теб, Андрю… Разкажи ми за детството си.
Погледнах Майло и рекох:
— Винаги съм искал да го разкажа на някой психолог.
39.
На сутринта казах на Робин.
Тя не отговори. После рече:
— И ти ли трябва да се заемеш с това?
— Ако не искаш…
— Не. Ако те спра, ще бъде… Ако се случи още нещо, което би могло да бъде предотвратено, никога няма да си го простя. Сигурен ли си, че ще бъдеш в безопасност?
— Това е само посещение в книжарница.
— Само посещение… Да разгледаш книгите.
— Робин…
Тя стисна ръката ми.
— Внимавай. Предполагам, че го казвам повече заради себе си, отколкото заради теб.