Майло ми даде фотокопие на шофьорска книжка. Уилсън Тени беше трийсет и пет годишен, висок метър и шейсет и тежък седемдесет и пет килограма. Зелени очи и дълги до раменете светлокестеняви коси — освен ако черно-бялото копие даваше погрешна представа. Неумолими очи и стиснати устни. Погледът му сякаш търсеше нещо. В лицето нямаше нищо забележително.
— Сърдит мъж — отбелязах аз. — Мрази малцинствата. Чете през работно време, защото е самозван интелектуалец? Интересно.
— Проверихме го. Чист е като Ламбърт. Не е постъпил на друга работа. Преместил се е от последния си известен адрес — апартамент в Мар Виста. И познайте какво кара?
— Микробус.
— Шевролет, модел 1979 година. Липсва регистрация. Това повишава малко полезния коефициент на догадките. Може би живее по улиците и не получава социални помощи, нито обезщетения за безработен.
— Може да има психично заболяване — казах аз. — Да е хоспитализиран.
— Алварадо вече започна да проверява държавните болници. На този етап е невъзможно да се проникне в частните. Отбих се да видя Буковски, президента на „Менса“. Той има паркинг за резервни автомобилни части, но не беше там. Реших да не оставям визитната си картичка. Имате ли някакви предположения дотук?
— Не. Само информация — отговори Шарави и повтори онова, което ми бе казал за Сангър и фондация „Лумис“.
— Пето авеню — рече Майло. — И може да са негласни партньори на негодника, написал онази книга… Или на Зина Ламбърт и да финансират „Гърч“. Това е един от начините да започнеш самостоятелен бизнес за един ден.
— Рисков капитал за нова утопия — отбелязах аз.
— И ако книжарницата носи доходи — добави Даниел, — средствата може би отиват във фондация „Лумис“. Интересен похват за пране на мръсни пари.
— Ще продължиш ли да следиш пътуванията на Сангър? — попита Майло.
Шарави кимна.
— А Крейнпул, редакторката?
— Тя живее сама в апартамент на Седемдесет и осма улица, работи до късно в брокерската си къща, връща се в дома си и рядко излиза — само да пазарува или по работа.
Той извади от джоба си три снимки. Първата падна по лице на масата и Майло не я обърна. Втората беше на висок, набит мъж на около четирийсет години с прегърбени рамене, които добре ушитият костюм не можеше да прикрие. Косата му беше черна и сресана назад, а лицето — навъсено и безлично. Черни очи, увиснали клепачи. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и морскосиня вратовръзка и държеше дипломатическо куфарче от мека кожа. Фотоапаратът го бе хванал да се разхожда угрижен по многолюдна улица.
Третата снимка беше на жена с измъчен вид и стиснати устни, десетина години по-възрастна от мъжа. Беше с широк бежов пуловер и тъмнозелена карирана пола. Светлокестенявите й коси бяха прибрани назад и откриваха едро лице. Големи златни обеци и очила със златни рамки. Отново безлична физиономия, затова попитах дали тя и Сангър не са роднини.
— Уместен въпрос — отбеляза Шарави. — Ще се опитам да разбера.
Пак се вторачих в снимката на Хелга Крейнпул. Беше заснета в движение, но бързият телеобектив не бе размазал образа.
Хелга излизаше от някаква врата и държеше две бели пазарски торби. На витрината зад нея имаше ябълки и портокали. На едната от торбите пишеше „Д’Агостино“.
— Той отиваше на делови обяд — поясни Шарави. — А нея я намерихме да пазарува в събота на Лексингтън авеню.
— И двамата изглеждат много неприветливи — каза Петра Конър.
— Може би да бъдеш гениален не е онова, което обикновените хора си представят — рече Майло.
Даниел обърна първата снимка. Фарли Сангър с червено поло и шапка от канава, с красива русокоса жена и две руси деца, седнали на моторница, завързана за кея. Водата беше спокойна и зелена. По периферията имаше блатна трева.
Сангър изглеждаше начумерен, а жената — уплашена. Децата се бяха обърнали настрана от фотоапарата. Имаха тънки вратове и сламеножълти коси.
Майло попита дали може да вземе снимките.
Шарави му ги даде и каза, че има копия.
Замислих се върху факта, че той бе изчакал Майло да дойде и едва тогава ги показа. Изчака го, и за да добави някои подробности.