— Алекс, много си напрегнат. Откога седиш прегърбен така?
— От няколко часа.
Спайк влезе в стаята. Обикновено ме близваше.
— Здрасти — казах аз.
Кучето наклони глава на една страна, вторачи се в мен и излезе.
41.
Във вторник в единайсет и трийсет през нощта Даниел чакаше пенсионирания капитан Юджин Брукър на паркинга пред игрището за боулинг на Венис Булевард в Мар Виста. Бе забелязал паркинга следобед, докато караше покрай бившия апартамент на Уилсън Тени — неугледна, напукана от земетресенията кутийка, намираща се до тясна уличка.
Издокаран в костюм и с вратовръзка, той се представи за застрахователен агент на възрастната мексиканка, която живееше в апартамента с надпис „Домоуправител“.
Обясни й, че Тени е подал молба да му изплатят щетите от последното земетресение. Искаше да се увери, че Тени наистина е живял там по време на земетресението в Нортридж.
— Да — каза тя, без да добави друго.
— Колко време живя тук?
Жената сви рамене.
— Две години.
— Беше ли добър наемател?
— Тих. Плащаше си наема.
— Тогава няма за какво да се безпокоим, така ли?
— Не. Да ви кажа право, почти не си го спомням — отговори тя и затвори вратата.
Проверката на миналото на Уилсън Тени даде същия резултат. Той нямаше медицинско осигуряване, нито бе лежал в болница. Микробусът „Шевролет“ не се споменаваше никъде и липсваха бележки за нарушения или за криминално досие.
Тени не бе кандидатствал за социални помощи, нито за работа в друг град, окръг или парк в радиус от сто и петдесет километра. Даниел лъга изкусно половин ден, за да разбере това.
И така, Тени или се бе преместил, или беше изчезнал.
И все пак, Даниел имаше някакво чувство — интуиция. Как инак би го нарекъл? Беше толкова неясно, че не бе го споменал пред друг детектив, но беше глупаво да го пренебрегва.
Преди всичко съдеше по онова, което знаеше за личността на Уилсън Тени — самотник, отнасящ се презрително към установените правила. Чете, вместо да работи. И онази забележка, че е бял. Събрано заедно, във всичко това имаше логика.
Второ, микробусът. Даниел не можеше да прогони образа на Реймънд Ортис, когото отвличат с микробус.
Превозно средство, което не бе виждано след уволнението на Тени от парка. Наскоро след отвличането на Реймънд.
Окървавени обувки…
Той не каза нищо за Тени на Зев Кармели. Заместник-консулът бе свикнал да му се обажда всяка вечер между пет и осем часа и се ядосваше, ако Даниел го нямаше, макар да знаеше, че работи по случая Айрит и не се занимава с нищо друго.
Тази вечер Зев го хвана, точно когато Даниел седна да яде сандвич с риба тон. Полицейският скенер работеше в кухнята.
— Осигуряват ли ти всичко необходимо, Шарави?
— Да, сътрудничат ми.
— Е, това е нещо ново. И още… ли няма новини?
— Съжалявам, Зев.
Мълчание. После отново същият въпрос.
— А Стърджис? Сигурен ли си, че той знае какво прави?
— Струва ми се много добър.
— Не говориш много ентусиазирано.
— Бива го, Зев. Добър е като всеки, с когото съм работил. Гледа сериозно на задълженията си.
— А на теб гледа ли сериозно?
Толкова сериозно, колкото можеше да се очаква.
— Да. Нямам оплаквания.
— А психологът?
— И той се старае.
— Но не прави гениални нови психологически анализи.
— Още не.
Даниел не спомена за Петра Конър, за Алварадо, нито за другите детективи. Защо да усложнява нещата?
— Добре — каза най-сетне Кармели. — Само ме дръж в течение.
— Разбира се.
Зев затвори и Даниел изгълта сандвича, каза молитвата си след ядене и продължи да чете „Пресъхването на мозъците“. Някои от детайлите само преминаваха през главата му. Графики и статистики. Суховата книга, но може би така и трябваше да бъде.
Доктор Артър Холдейн се бе опитал да завоалира фактите с изобилие от думи и цифри, но посланието беше ясно: умните хора са по-висши във всяко едно отношение и трябва да бъдат поощрявани да се размножават. Глупавите са… в най-добрия случай, досадни. А в най-лошия — ненужна пречка.
Суховата книга, но бестселър. Някои хора изпитваха потребност другите да губят, за да се чувстват победители.
Даниел бе проучил миналото на Холдейн.