Пак нюйоркчанин.
В книгата пишеше, че се занимава с научна работа в института „Лумис“, но сътрудникът на Шарави в Манхатън не бе проследил никакви обаждания от Холдейн до офиса на „Лумис“. Холдейн живееше в апартамент в Ривърдейл, Бронкс.
— Прилично място — бе казал сътрудникът. — Висок наем, но не е нещо особено.
— Семейство?
— Има съпруга и четиринайсетгодишна дъщеря. И куче. Мини шнауцер. Излизат да вечерят два пъти седмично, обикновено в италиански ресторант. Веднъж ходиха в китайски. През повечето време той стои вкъщи. В неделя не ходи на църква. Понякога не излиза дни наред. Може би работи върху друга книга. Няма кола. Подслушваме единствения телефон, за който знаем, но той може да използва електронна поща, а още не сме открили паролата. Това е всичко засега. Не сме научили нищо повече и за Сангър, нито за онази жена. Хелга Крейнпул. И двамата ходят на работа, после се прибират вкъщи. Скучна двойка.
— Скучна и умна.
— Така мислиш ти.
— Така твърдят те.
Сътрудникът се изсмя. Тя беше двайсет и осем годишна жена, родена в Холандия. Работеше като фотограф за „Ню Йорк Таймс“. Нямаше връзки с израелското правителство, освен сумата, която всеки месец внасяха на нейно име в банка на Каймановите острови.
— Направи ли снимки? — попита Даниел.
— А ти как мислиш? Ей сега ще дойдат при теб. Дочуване.
Снимката, която излезе от факса, беше на слаб, сивокос мъж с брада, на около петдесет години. Къдрави коси, рошави бакенбарди, очила и изпито лице. Беше облечен във вълнено сако, черен панталон и риза с разкопчана яка и разхождаше малкия шнауцер.
Напълно безличен.
Но какво очакваше Даниел? Чудовища?
Хана Аренд бе нарекла злото банално и интелектуалците се бяха вкопчили в думата, защото се вместваше идеално във философията им да унижават буржоазията.
Но Аренд бе запазила дълготрайната си, патетична, мазохистична връзка с философа антисемит Мартин Хайдегер, ето защо, според Даниел тази преценка беше съмнителна.
Съдейки по онова, което бе видял, престъпленията често бяха банални.
А повечето — направо безсмислени.
Но злото?
Не и злото, което бе преживял в тъмницата на ужасите на Касапина.
Не и злото тук, в Лос Анджелис.
То не беше обикновено.
Той отказа да повярва в това.
Джийн потропа на страничното стъкло и Даниел отключи вратата на тойотата. По-възрастният мъж се качи. Абаносовото му лице беше почти невидимо в мрака и тъмното му спортно сако, риза, панталон и обувки допринасяха за облика му на фантом.
Само белите коси отразяваха малко светлина.
— Хей — каза той и се намести по-удобно.
Игрището за боулинг щеше да затвори скоро, но все още на паркинга имаше достатъчно коли за прикритие, пък и Даниел бе избрал оскъдно осветен ъгъл. И квартал, където чернокож и мъж със смугло лице можеха да разговарят, седнали в кола, без полицията да ги притеснява.
Големият буик на Джийн беше паркиран в друг край на паркинга.
— Изглежда имаш право, Дани — рече той. — Стърджис е разбрал за мен. Преди няколко дни разпитвал за мен в Нютън. Но какво може да направи? Вече не съм там.
— Вероятно няма да направи нищо, Джийн, защото е зает и знае кое да поставя на първо място. Но ако случаят се заплете, кой знае? Съжалявам, ако в крайна сметка това усложни живота ти.
— Няма. Престъпление ли е да вземеш досие?
— И обувки.
Джийн се ухили.
— Какви обувки… Хей, аз бях капитан в Нютън цели седем години и винаги съм проявявал интерес към неразкритите случаи. Всеки го знае. Както и да е. В отговор на твоя въпрос — Мани Алварадо е много добър детектив. Работи без излишна показност. Много трудолюбив и старателен.
— Благодаря.
— Онзи Тени ли ти харесва като заподозрян?
— Още не знам. Засега не знаем почти нищо.
— И на мен ми допада — поне от онова, което ми разказа за него. Избирането на подходящия момент и цялата онази история за емоционално неуравновесен самотник. Нещо за оранжерията?
— Уилсън Тени явно никога не е работил там или е кандидатствал под друго име. Не е отишъл на работа и в друг парк.
— Лошо. И все пак, може да е запазил някоя от онези стари градски униформи и да я е използвал да подмами хлапето. Повярвай, градската управа е много немарлива, когато става дума за такива неща, пък и какво би могло да знае за различните униформи едно наивно момиченце като Айрит?