С изключение на този факт, библиотеката приличаше на моята в колежа, макар че апартаментът на Оувърланд беше на половината на този, задушна килия до сервиз за автомобили. Всеки месец се бях борил да плащам наема от деветдесет долара. Нямах попечителски фонд…
Взех от лавицата тест за проверка на психичноболни. Покритите с кафяви петна страници излъчваха онази неприятна миризма, която понякога придобиват старите книги. Изданието беше подпечатано от студентската книжарница в университета в Мисури. Беше препродадено два пъти и много от редовете бяха подчертани с жълт маркер.
Един по-нов на вид том, който познавах като дипломна работа на същата тема, бе купен от техническата книжарница на Уестууд Булевард в Лос Анджелис преди десет години.
Хитро.
— Предполагам, че имаш и оригинални касови бележки.
— Не възприемам Андрю като човек, който пази касови бележки — отговори Даниел.
— Не е сантиментален, така ли?
Той седна на хлътналия диван и разпръсна облак прах.
— Добре че не съм алергичен — казах аз.
— Да. Трябваше да те попитам.
— Не можеш да мислиш за всичко.
— Би ли искал да промениш нещо, Алекс?
— Засега не. Къде са подслушвателните устройства?
Даниел кръстоса крака и успя да сложи на коляното болната си ръка, която приличаше на грапава, сива крастава жаба.
— В телефона, в лампата в спалнята и там — отговори той и посочи перваза на прозореца.
Не видях нищо необичайно.
— Колко телефона има? — попитах аз.
— Два. Един тук и друг в банята.
— И двата ли се подслушват?
— Всъщност самите телефони не са пипани. Линията се подслушва.
— Какъв е одеколонът?
— Моля?
— В апартамента се носи някакъв аромат. И сакото ми мирише на същото.
Ноздрите му се разшириха.
— Ще разбера.
Двамата се умълчахме и аз осъзнах, че съм се съсредоточил върху звуците. Горе бръмчеше нечия климатична инсталация, от време на време по улицата минаваше кола, чуваха се разговори на минувачи.
— Нещо друго? — попитах аз.
— Не, освен ако ти не искаш да предложиш нещо.
— Ти си се погрижил за всичко.
Даниел стана. Аз също. Но когато тръгнахме към вратата, той спря, бръкна в колана си, извади пейджър и го погледна.
— Безшумен е. Извинявай, но ме търсят — каза Даниел, приближи се до телефона в хола, набра номер, поздрави някого, каза нещо на иврит и се заслуша, вдигайки вежди.
Подпря слушалката под брадичката си и от джоба на якето измъкна малък тефтер и миниатюрен молив.
— Да, слушам — рече той и записа нещо, после затвори.
Докато прибираше тефтера в якето, аз зърнах пистолета, пъхнат в черен кобур под дясната му мишница.
— Източник от Ню Йорк. Нашият приятел, адвокатът Фарли Сангър, си е запазил самолетен билет за Лос Анджелис за този петък. „Американ Еърлайнс“, полет 005. По разписание пристига в седем вечерта. Едва не го изпуснахме, защото не е уредил пътуването с туристическия агент на фирмата си. Един от нашите хора го проследил. Сангър се срещнал с Хелга Крейнпул. Двамата обядвали в хотел „Карлайл“, после взели такси до Манхатън. До някаква пътническа агенция, за която не знаехме. Това означава, че е имало и други пътувания, без ние да разберем. Тя е платила билета му. Той не пътува под истинското си име. Нарекъл се е Галтън.
— Франсис?
— Близо си. Франк.
43.
— Петък — каза Майло. — Но Хелга остава в Ню Йорк.
— Тя отново се е върнала към ежедневието си — рече Даниел. — Ходи на работа и се връща вкъщи. Телевизорът се чувал през вратата на апартамента й. Си Ен Ен, комедии. Ляга си точно в десет.
Беше сряда вечерта и тримата седяхме около масата в кухнята у нас. Робин се бе настанила на високо столче до барчето в отсрещния ъгъл и четеше „Изкуство и търгове“ по-съсредоточено от обикновено.
— Франк Галтън — каза Майло. — Значи оня задник си въобразява, че е главатарят на евгениката. Хелга отива с него да плати билета му. Явно пътуването е свързано с някаква задача за „Мета“ или за „Лумис“ — по всяка вероятност убийство. Планират ги в Ню Йорк и ги извършват тук. Трябва да ускорим нещата. Ако Алекс ще ходи в книжарницата, това трябва да стане утре.