— Армията. Там научаваш най-различни неща. Е, още не съм готов да открия салон.
Даниел ми даде огледало.
Скалпът ми беше осеян със сребристи ивици. Сивите коси се бяха показали.
По черепа ми имаше буци, за които не знаех дотогава.
Изглеждах десет години по-възрастен и пет килограма по-слаб.
С тази прическа и брада приличах на ислямист радикал.
Сложих очилата и се намръщих.
— Усмихни се — чу се глас от вратата.
Там стоеше Робин.
Ухилих се.
— Добре. Същият си — каза тя, но не отвърна на усмивката ми.
Даниел сложи на триножник професионален фотоапарат „Полароид“, направи трийсетина снимки, излезе и след час се върна с шофьорска книжка на името на Андрю Дезмънд. Не можах да я различа от истинските.
Прибавих я към останалите документи в портфейла си.
— Надявам се, че няма да ме спре някое ченге.
— Няма да имаш неприятности. Успяхме да вкараме серийния номер в системата. Завършил си институт „Пасифик Инсайд“. Чувал ли си го?
— Не.
— Затворили са го преди години. Давали са магистърски и докторски степени по педагогика и психология. Седалището е едностаен офис в Уестууд Вилидж. Има петдесет и трима випускници. Доколкото знаем, нито един не е издържал държавните изпити за лиценз за частна практика.
— Значи са отишли да работят като приятели на някой психолог и изкарват два пъти повече пари.
— Може би. Достъпът до човешките души често ти се отплаща. Както и фабриките за дипломи. Обучението ти е струвало деветнайсет хиляди долара на година.
— И пак не са могли да си купят лиценз? Затова ли са затворили?
Даниел сви рамене.
— Кандидатите намалявали с всяка изминала година. Бившият ректор продава застраховки в Орегон. Сам си е дал научната степен. Първата година „Пасифик Инсайд“ е успял да си издейства частичен федерален заем, но това свършило, когато правителството затвори фабриките за дипломи.
— Голямо проучване сте направили.
— Повече, отколкото възнамерявахме. Защото докато ти търсех апартамент, научих, че институтът „Лумис“ е участвал във финансирането на подобни училища. Две във Флорида и едно на Вирджинските острови. Поредната схема за печелене на пари, претендирайки за статут, при който не плащат данъци, макар че доколкото знаем, „Лумис“ са отпускали стипендии на онези училища.
— Откъде научи всичко това?
— От една книга, написана в отговор на „Пресъхването на мозъци“. Единственото хубаво нещо, на което попаднах чрез Интернет. Сбирка от есета. Вниманието ми привлече професор от университета „Коул“ в Мисисипи. Занимава се с фабриките за дипломи. Открил, че училището на Вирджинските острови има връзки с „Лумис“ и това може наистина да е начин да финансират евгенистични проучвания.
— Книга? „Изопачената наука“?
— Точно така. Чел ли си я?
— Виждал съм я, но не съм я чел. Мислех, че ще бъде само загуба на време за нещо, с което съм съгласен. Как се казва професорът?
— Бърнард Юстас.
— Предполагам, че сте се свързали с него.
Златистите му очи бяха спокойни.
— Опитахме се. Починал е преди четиринайсет месеца.
— Как?
— Автомобилна злополука. Отивал при родителите си в Мисисипи и излязъл от пътя. Късно през нощта.
— Господи — възкликнах аз.
— Регистрирано е като катастрофа, Алекс. Може наистина да е било така. Майло и аз сме на мнение, че в момента е рисковано да ровим по-надълбоко, защото инцидентът е станал в затънтената провинция и всички въпроси от страна на външни полицаи биха се набили на очи.
Пръстите на здравата му ръка се бяха вкопчили в масата.
— Мисисипи — казах аз. — Чернокож ли е бил Юстас?
— Бял. Историк, не психолог. Може да говорим със съпругата му, но в момента следенето на Фарли Сангър и твоето запознанство със Зина Ламбърт са по-полезни. Готов ли си?
— Да. Къде е Майло?
— Следи те, но решихме, че е по-добре да не знаеш къде е. Така няма да се изкушаваш да поглеждаш към него. Сигурен съм, че не се съмняваш в способността му да те защити.
— Не изпитвам нито сянка на съмнение.
Преди да изляза, аз пак се отбих да видя Робин. Ателието беше тихо. Машините бяха изключени. Престилката й беше сгъната на работната скамейка, а тя говореше по телефона, с гръб към мен.