Спайк излая и хукна напред и Робин се обърна.
— Ще ти се обадя, когато свърша. Довиждане.
Тя остави слушалката.
— Приличаш на френски режисьор.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— Зависи дали харесваш френското кино. В него има някаква… ненаситна елегантност. Ела тук.
Прегърнахме се.
— Какъв е одеколонът? — попита Робин.
— Уханието на Андрю. Съблазнителен ли е?
— О, да. Лъха на френски франзели и песимизъм. — Тя се дръпна от мен. — Наистина си заслужаваш парите, които ти дават. Кога ще се върнеш?
— Зависи как ще се развият събитията. Вероятно следобед.
— Обади ми се веднага, щом можеш. Ще приготвя нещо за вечеря.
Притиснах я до себе си. Робин плъзна ръка нагоре и докосна четинестата ми глава. Спря. Сетне ме погали.
— Истински мечок си.
— Ако ми се свърши шкурката, ще те привлека като сътрудник.
Тя отново се дръпна назад и ме огледа.
— Определено си различен.
— Не се притеснявай. Това е само посещение в книжарница в Холивуд, а не разузнаване в Иран, но те са професионалистите.
— Ходил ли си наскоро в Холивуд?
Ухилих се и се замислих за Холивуд на Нолан.
Робин пак ме погали.
— Три деца и един слепец. Някои неща никога не престават.
45.
На улицата, до тойотата на Даниел, бе паркиран фолксвагенът „Карман Джиа“. Колата беше наета от гараж в Джийнсий и на слънчевата светлина изглеждаше кремава, а не жълта. Предният капак беше издраскан, а една от вратите — вдлъбната.
Даниел ми даде малка цветна снимка.
Млада жена с продълговато лице и изрусена до бяло коса, къса почти колкото моята.
Чертите й бяха приятни, но кожата беше съвсем бледа. Сините очи бяха уголемени с черен туш, който подчертаваше свръхметаболичния им блясък. Изглеждаше отегчена. Сърдита. Устоях на изкушението да я анализирам.
— От шофьорската й книжка? — попитах аз.
Той кимна, взе снимката от ръцете ми и я сложи в джоба си.
— Книжарницата се намира на Аполо авеню 2028. Желая ти успех.
Стиснахме си ръцете и аз потеглих.
Предната седалка на фолксвагена беше нагласена за моя ръст и двигателят запали веднага. Наистина беше мощен — точно както Даниел бе обещал. Тапицерията беше протрита и на задната седалка бяха разхвърляни смачкани картонени чаши и кутии от храна за вкъщи.
Радиото беше старо колкото колата. Пуснах го. Някаква расистка станция. Гостът на програмата беше чернокож „теоретик по социално-политическите въпроси и писател“. Мислеше, че еврейските лекари са създали СПИН-а, за да изтребят бебетата от пренаселените предградия. Водещият му позволи да проповядва възгледите си, после му подхвърли реплики, които предизвикаха още по-силна омраза.
Даниел умееше да планира нещата и аз се запитах дали умишлено не бе настроил радиото на тази станция. Да ме въведе в подходящото настроение.
Превключих на джаз и продължих да карам.
„Гърч“ се намираше на границата между Холивуд и Силвърлейк. Минах покрай Сънсет Хоспитал Роу и кръстовище Хилхърст, където булевардът завива на югоизток, към центъра. После свърнах по Фаунтин и продължих по нея, докато се превърна в странична уличка с две разклонения. Едното беше Аполо авеню.
От двете страни на улицата растяха огромни, неподкастрени дървета. Сградите бяха едноетажни, каквито можеш да видиш само в старите части на Лос Анджелис.
Повечето бяха магазини за автомобилни части, печатници и складове за гуми втора употреба, но имаше и магазини за алкохол и за други видове дребен бизнес и малки къщи, пригодени за комерсиални цели, някои още със запазени градини.
Църква „Петдесетница“, работилница, ботанически магазин, рекламиращ кристали и билки. Сгради без табели и помещения с надпис „Дава се под наем“. Срещу тях се издигаха стръмните насипи на Силвърлейк, обрасли в бурени и гъсталаци. Сухи места. Идеални за пиромани.
Склонът беше застроен с неравни ивици от жилищни сгради — досущ храсти, поникнали в занемарена градина. Някои от къщите стърчаха като фламинго на дървени подпори, други бяха изградени върху омекотяващи трусовете основи. В мазилката се виеха пукнатини, от покривите липсваха плочи, а гредите на портите бяха наклонени като тръстики от вятър. Целият квартал беше занемарен. На километър и половина копаеха метро.