— Трийсет и два долара и шейсет и четири цента.
Изненадата ми беше искрена.
Зина се засмя. Бели зъби, един от предните нащърбен. Петънце червило на друг.
— Не вярвате ли в умението ми да събирам?
Свих рамене.
— Сигурен съм, че сметката е точна, но много бързо я изчислихте.
— Умствена аритметика. Интелектуална гимнастика. Или я използваш, или я загубваш. Но ако имате съмнения…
Зина отново се засмя, грабна двете книги от тезгяха и натисна копчетата на сметачната машина.
Зън. Трийсет и два долара и шейсет и четири цента.
— Шест плюс — рекох аз и дадох картата си „Мастер“ на името на Андрю.
Тя я погледна и попита:
— Учител ли сте?
— Не. Защо?
— Учителите обичат да се образоват.
— Рядко се образовам.
Зина сложи книгите в книжен плик без надпис и ми го даде.
— Не давате оценки, а?
Пак свих рамене.
— Е, приятно четене, А. Дезмънд.
Тръгнах към вратата.
— Не го ли очаквате с нетърпение? — попита тя.
Спрях.
— Кое?
— Четенето, което ви предстои. Изглеждате потиснат. Книгите не ви ли доставят удоволствие?
Обърнах се и се усмихнах колкото можах по-мрачно.
— Докато не ги прочета, няма да знам това, нали?
Усмивката й замръзна, после стана по-широка. Зина подръпна кичур черна коса и го остави да падне назад. Жилави коси.
— Освен скептик, той е и емпирик — отбеляза тя.
— Има ли алтернатива?
— За всичко има алтернатива — рече тя, сетне размаха малка, изящна ръка. Ноктите й бяха дълги, добре оформени и, естествено, лакирани в яркорозово. — Довиждане. Тръгвайте, А. Дезмънд. Не исках да ви се натрапвам, но заглавията привлякоха вниманието ми.
— О, чели ли сте ги? — попитах аз и погледнах в плика. — Добър избор ли направих?
Очите й се плъзнаха към колана ми и се задържаха там. Сетне продължиха към обувките и бързо се стрелнаха към лицето ми.
— Много добър. Галтън е създателят на всичко това. Да, чела съм ги. Тази тема ме интересува.
— Евгениката?
— Всякакви социални подобрения.
Позволих си скъперническа усмивка.
— Е, тогава имаме допирни точки.
— Нима?
— И аз мисля, че обществото болезнено се нуждае от ремонт.
— Мизантроп.
— Зависи в кой ден ще ме срещнете.
Тя се облегна на тезгяха и малките й гърди се разстлаха на дървената плоскост.
— Суифт или Поуп?
— Моля?
— Раздвояването на Суифт и Поуп по въпроса за великия критерий за мизантропията. Не сте запознат с това, а?
Поклатих глава.
— Пропуснал съм.
Зина се вторачи в палеца си.
— Много е просто. Джонатан Суифт е мразел човечеството като структурна единица, но е успял да събере обич към отделни индивиди. А Алегзандър Поуп е изповядвал любов към човечеството, но не е могъл да поддържа междуличностни връзки.
— Така ли?
— Да.
Сложих пръст на устните си.
— Тогава предполагам, че съм и Суифт, и Поуп. Но пак зависи в кой ден ще ме срещнете. Освен това понякога мразя равните възможности. Днес четох нещо по този въпрос във вестника.
Зина се изсмя.
— Сприхаво човече.
— И друг път са ми го казвали. — Наведох се и протегнах ръка. — Андрю Дезмънд.
Тя се вторачи в ръката ми, после леко докосна пръстите.
— Колко светско от ваша страна да ми се представите официално, Андрю Дезмънд. Аз съм Зина.
Тя спря музиката. Пристъпих напред, а Зина се дръпна и пак се вгледа в ноктите си.
— Имате интересно място — казах аз. — Отдавна ли сте тук?
— От няколко месеца.
— Забелязах го, само защото взимах колата си от гаража за неправилно паркирали автомобили и видях табелката.
— Нашите клиенти знаят къде сме.
Огледах празната стая. Тя ме наблюдаваше, но не реагираше.
— Може ли да се обядва някъде наблизо? — попитах аз.
— Едва ли. Мексиканският ресторант отсреща не работи, защото миналата седмица застреляха сина на собственика. Обикновена етническа омраза.
Зина чакаше реакцията ми.
— Това ли е единственото заведение наоколо?
— Има още няколко такива по-надолу по Аполо. Ако харесвате такава храна.