— Харесвам хубавото.
— Тогава няма да говорим за гнусотии. — Зина отново подръпна косата си. — Фасулени зърна, запържени в свинска мас и нарязано на ситно свинско, което може да се яде само след изтощително гладуване. Вие гладувате ли, Андрю?
— Никога. Нищо не заслужава такова самоунижение.
Краят на счетоводната книга се подаваше от лавицата под касата и тя я бутна навътре.
— Предпочитам да обядвам, отколкото да ям — добавих аз. — Вие къде ходите?
Зина превзето сви устни.
— Това покана ли е?
Махнах очилата и потърках брадата си.
— Ако приемете, тогава е покана. Ако откажете — фактически въпрос.
— Държите на самоуважението си, а?
— Длъжен съм. Аз съм психолог.
— Така ли? — Тя отмести поглед, сякаш се опитваше да не показва интерес.
— Клиничен или експериментален?
— Клиничен.
— Практикувате ли?
— В момента не. Всъщност съм завършил семестриално, но не съм се дипломирал.
— Отказахте ли сте?
— Можете да се обзаложите.
— И се гордеете с това, нали?
— Нито се гордея, нито се срамувам. Както казахте, не давам оценки. Следвах и преди всичко научих, че психологията, това са трохи от наука, примесени с огромни количества глупости. Тълкуване на очевидното, подхвърлено като задълбоченост. Преди да продължа по-нататък, реших да прекарам известно време, опитвайки се да разбера дали мога да се примиря с тази мисъл. — Вдигнах плика с книгите. — Ерго, ето това.
— Ерго какво?
— Непрепоръчано четене. Не фигурира в програмата, а не помията, която ти пробутват. Искам да реша за себе си дали всичко това има практическо приложение, или не. По отношение на гореспоменатото подобрение. Да се сложи спирачка по хлъзгавия склон към посредствеността. Когато влязох тук, нямах представа какви неща имате. Но щом ги видях — разтърсих плика, — те казаха: „Купи ме“.
Зина се наведе напред, подпряла лакти на тезгяха.
— Склонът към посредствеността. Бих казала, че вече сме го минали.
— Опитах се да бъда снизходителен.
— Не е необходимо. Снизхождението води до заблуда. Пък и нали сте почти психолог. Това ви прави пазител на свещения граал на самоуважението.
— Или на егоизма. Зависи от гледната точка.
Тя се засмя. Ако поговорехме още малко по този начин, имаше опасност да повърна.
— Е, в отговор на вашия въпрос, обикновено обядвам във френски ресторант в Еко Парк. „Ла Пти“. Провинциална храна.
— Има ли говеждо задушено?
— Да, фигурира в менюто.
— Може да ми провърви. Благодаря.
— Може.
Зина притвори очи. Клепачите й бяха сини.
— Е, какво ще бъде — покана или фактически въпрос? — попитах аз.
— Боя се, че второто. На работа съм.
— Прикована с вериги към скалата? Някой шеф наднича през рамото ви?
— Едва ли — каза тя, изведнъж ядосана. — Книжарницата е моя.
— Тогава защо не затворите? Както казахте, клиентите ви знаят къде сте. Убеден съм, че ще ви простят кратко отсъствие.
Зина се усмихна със стиснати устни, почти разкаяно.
— Откъде да знам, че не сте опасен психопат?
— Няма начин да знаете — рекох аз и оголих зъби като вълк.
— Месояден?
— Животните не са създадени еднакви в хранителната верига — казах аз и отново разтърсих книжния плик. — За това се говори тук, нали?
— Нима?
— За мен е така. Както и да е. Ако съм наранил чувствителността ви, извинявайте.
Тя ме изгледа продължително и изпитателно, после извади ключ от джинсите си.
— Ще си взема чантата и ще заключа. Чакайте ме отвън.
След пет минути Зина се появи, потърквайки ръце и се качи във фолксвагена.
Видя бъркотията на задната седалка и сбърчи нос.
— Ако знаех, щях да дойда с ролс-ройс — рекох аз.
По радиото имаше новини.
— Да тръгваме — каза тя и започна да върти копчето, докато намери лека приятна музика. Сетне протегна крака, размърда пръсти и погледна назад. — Няма ченгета, Андрю. Направи обратен завой, върни се на Сънсет и карай на изток.
На следващата пресечка тя протегна ръка и сграбчи пениса ми.
47.
Стисна ме два пъти и ръката отново се върна на косата й и бавно я погали. Зина завъртя огледалото за обратно виждане към себе си и огледа червилото си. Дали Майло беше зад нас?