— Прав си — съгласих се. — Той отвърна ли на твоето обаждане?
— Още не. И нямам търпение да се срещнем. Моята скромна личност ще има удоволствието да похлопа на тежките порти на дипломацията.
Въображаемата гледка ме накара да се усмихна.
— Какво? Не харесваш ли вратовръзката ми?
Безжизнено увиснала на врата му, вратовръзката представляваше тясна ивица от синьо-зелена изкуствена коприна с подвити краища, която бе прекалено къса и дори не стигаше до добре загладения му корем. Страшно „отиваше“ на ризата на черни и бежови райета и избелялото маслиненозелено спортно сако.
По-рано смятах, че просто няма усет, но преди месец ходихме заедно с него и Робин в музея на изкуствата — той разглеждаше картините като истински познавач и говореше колко обичал творбите от Ашканската школа1 и защо вулгарните цветове на фовизма2 му били противни. Едва тогава за първи път в дългогодишното ни познанство започнах да подозирам, че нарочно се облича така. Сигурно за да разсейва хората и да създава впечатлението, че е некадърник.
— С тази вратовръзката — казах — направо можеш да предизвикаш световен конфликт. Да не би да се каниш да ходиш на гости?
— Нали ме знаеш — господин Спонтанност.
— И кога?
— Колкото се може по-скоро. Искаш ли да дойдеш с мен? Ти, без съмнение, също притежаваш някое дипломатически подходящо — всъщност, дали не можеш да ми заемеш едно? И тъкмо си станал, би ли ми подал портокаловия сок?
Заех му консервативно шалче в кашмирен десен и се качихме на служебната кола.
Израелското консулство се намираше на Уилшър, близо до Кресънт Хайтс, на последния етаж на неугледна седемнадесететажна сграда. Първите три етажа представляваха паркинг, и без да обръща внимание на табелата „Моля, изчакайте служителя“, Майло вкара колата и я паркира близо до асансьора. Прибирайки ключовете, пъхна банкнота в ръката на възмутения пазач, размаха служебната си значка и се провикна:
— Желая ви лек ден.
Качихме се в асансьора. Коридорите бяха тесни, бели, без никаква украса, увенчани с нисък, сив, повреден от прокапалата вода звукоизолиращ таван. Подът бе застлан с избелял тъмнозелен килим на точки. Нуждаеше се от почистване, а на места тапетите се бяха разлепили. От двете страни имаше множество врати — повечето бяха бели и нямаха табелки.
В дъното на коридора се виждаше телевизионна камера, насочена към последната врата. Кафява пластмасова табела съобщаваше, че там се помещават израелското консулство и неговият туристически отдел, като допълнително се указваше приемното време за документи за виза. Отдясно имаше друга табелка, която изобразяваше синьо-белия израелски флаг; двете табели се намираха над стъклена витрина с метален улей за поставяне на документи, звънец и микрофон.
Зад стъклото седеше млад чернокос мъж със синьо сако, бяла риза и вратовръзка. Имаше изсечени черти, а гъстата му коса бе подстригана съвсем ниско. Четеше списание и вдигна поглед чак когато Майло натисна звънеца.
— Да?
— Търсим господин Кармели.
— Имате ли уговорена среща? — Близкоизточен акцент.
Майло отново извади значката.
— Предайте му това, ако обичате.
Значката дрънна в металното чекмедже и падна в кабинката. Метален капак се хлопна върху отвора. Охранителят огледа значката, вдигна поглед към Майло, направи знак с ръка, изправи се и изчезна. Четеше списание „Илюстрован спорт“.
Зад кабинката започваше кошер от бели отделения с компютри, където забелязах две жени и един мъж. На стените бяха окачени няколко туристически рекламни плаката. Всичко изглеждаше малко нереално — като замазано. Образите се пречупваха през дебелото два-три сантиметра стъкло.
След миг младият мъж се върна.
— Господин Кармели е в среща…
— Става дума за…
Младежът се усмихна и отново вдигна пръст.
— Но — продължи той — скоро ще свърши.
После седна на стола си и отново потъна в света на футбола.
— Сякаш ни прави голяма услуга — промърмори Майло.
Над главите ни долетя нисък шум. Камерата се извърна и се насочи към нас.
Майло отново натисна звънеца и младежът вдигна поглед.
2
Група френски художници, чиито картини разчитат на буйни, нереалистични цветове и мощен, преднамерено огрубен рисунък. — Б.пр.