Когато тя отново започна да си играе с радиото, аз бях готов за всичко. Но Зина сложи ръце на коленете си и се обърна към мен. Изглеждаше самодоволна.
— Мисля, че на това му викат надървяне.
— Навлажняване на патката.
— Ха! Не давай воля на въображението си, Андрю Дезмънд. Мога да оглеждам стоката, без да купувам.
— Убеден съм, че пазаруваш и се отплащаш.
— Какво означава това?
— Ами че си селективна. Поне аз мисля така.
— Защо?
— Само предполагам.
Тя пак размърда пръстите на краката си.
— Може да стане интересно… Завий там.
Повече не разговаряхме. Тя гледаше през страничното стъкло и от време на време подаваше глава навън, за да вдъхне мръсния въздух. Огледалото за обратно виждане остана изкривено. Оправих го и се възползвах от възможността да погледна назад.
Имаше много коли, но нямаше начин да разбера дали Майло е в някоя от тях.
— Тук — каза Зина и изопна гръб.
Видях очертанията на заострените зърна на гърдите.
Не бях ги забелязал в книжарницата. Дали си беше махнала сутиена?
Добих ясна представа как бе отмъкнала Малкълм Понсико от Сали Бранч.
— Тук — повтори тя.
„Ли Пти“ беше неправилно избрано име, защото ресторантът имаше размерите на голям замък и беше единственият наоколо, на който нямаше надпис на испански. Паркингът беше почти празен, но колите, които видях, бяха скъпи. Един от облечените в червени униформи пикола отвори вратата на Зина и изгледа фолксвагена така, сякаш беше заразен от опасна болест.
Отвътре ресторантът приличаше на тъмна пещера. Дъбови маси и греди на тавана, облицовани в кожа сепарета, репродукции на импресионисти, колички за десерти с красиво украсени пасти. Изведнъж си спомних това място. Веднъж бях обядвал тук, преди петнайсет години. Болничен администратор с излишни пари, който обясняваше защо хирургията е геройство, а психологията не, но аз трябвало да говоря пред доброволците, защото нежните жени не искали да слушат за скалпели и ретрактори.
Пред нас стояха трима притеснени на вид французи, облечени във фракове. Погледите им бяха студени. Явно познаваха Зина. Тя тръгна пред мен и каза:
— Двама сме.
Най-плешивият и възрастен от тримата се скова и рече: „Мадмоазел“, после грабна две огромни, украсени с пискюли менюта и хукна след Зина, която се насочи към уединено ъглово сепаре.
Обичайното й място за сваляне? Хладното изражение на оберкелнера се смрази, когато тя разгърна кърпата за хранене. Когато привлякох вниманието му, той каза:
— Бон апети.
— Днес има ли говеждо задушено? — попита Зина.
— Не, мадмоазел, боя се, че…
— А нещо свястно?
Усмивката му беше толкова измъчена, че можеше да използва анестезия.
— Какво си поръчахте последния път, мадмоазел?
— Морски език, но беше кашкав.
— Кашкав?
— Да, мек, размачкан, пихтиест. Беше му нужна още една минута на огъня. И аз се погрижих за това.
Той сграбчи папийонката си, сякаш искаше да се обеси.
— Много добре. Ще уведомя главния готвач.
Тя се усмихна.
— Две чаши вода с лед и лимон, докато решим, и бутилка свястно бяло вино.
— Свястно — измърмори оберкелнерът.
— Калифорнийско — добави Зина. — „Шардоне“, от някоя свястна реколта.
Оберкелнерът се отдалечи, а тя каза:
— Французите са такива надути лайнари. Подплатеното с нещо високомерие е едно, но те са толкова банкрутирали социално и интелектуално, че при тях надутостта е сведена до жалко позьорство. Обсебени са от умиращата си култура, сополив език и с патологична настоятелност отричат факта, че вече никой не говори на него, защото е лингвистично анорексичен20.
— Какво е всъщност мнението ти?
Тя се изкикоти.
— Като казваш анорексичен — добавих аз, — имаш предвид, че няма достатъчно думи?
— О, има достатъчно думи да си поръчаш храна, но недостатъчно за нещо сериозно. Като например в техниката. Да си чувал да има компютърно програмно осигуряване на френски?
— Френският е хубав език.
Зина се изсмя. Млад мексиканец донесе водата.
— Главният готвач — каза тя. — Сигурно е някой с разрешително за временно пребиваване тук, без зелена карта. А този вероятно е племенникът му.