Деляха ни две крачки и аз долових уханието на парфюма й — лек, на цветя, старомоден. Вероятно френски. Усмихнах й се, а Зина започна да се отдръпва още по-назад, сетне промени решението си и остана на мястото си. Близна пръст и направи вертикална черта по заледената си чаша. После още една. Две линии. Пресече ги с други две и накрая ги изтри.
— Както виждаш — каза тя, — и аз разбирам нещо от Суифт и Поуп.
— Общи допирни точки.
— Ако ти провърви.
Засмях се.
— Защо се смееш?
— Не ти липсва самочувствие.
Зина отново изопна гръб.
— А трябва ли?
Преди да отговоря, една малка ръка се уви около кръста ми. Малки пръсти, кокалести, но меки на връхчетата. Горещи като на дете, пламнало от треска или от твърде силен ентусиазъм.
— Трябва ли да ми липсва самочувствие, Андрю?
— Бих казал не. Явно си надарена в много отношения.
Ноктите й се вкопчиха в ръката ми.
— Нима?
— Интелектуално и физически — добавих аз.
Ръката й се отпусна и един от пръстите започна да масажира мястото между палеца и показалеца ми. Леки кръгообразни движения. Обезпокояващи, но аз не се възпротивих.
После Зина рязко дръпна ръката си.
— Може би причината за самочувствието ми е психологична — каза тя. — По време на детството ми родителите ми непрекъснато повтаряха колко съм чудесна.
— Добър начин на възпитание.
— Не казвам, че бяха добри. Само щедри с похвалите.
Гласът й бе станал по-твърд. Погледнах я в очите. На оскъдната светлина сините ириси изглеждаха тъмносиви.
— Всъщност те бяха чудесни — каза тя. — Умни и образовани хора, които ме научиха на стандарт. А твоите?
Поклатих глава.
— Бих искал да мога да кажа същото.
— О, наскърбявано дете?
— Не. Но съвсем не бяха чудесни.
— Горките. Майка ти не те е хранила. Затова ли избра психологията?
— Може би.
— Може би? Не знаеш ли?
— Не ме бива много по самоанализа.
— А аз мислех, че това е най-важното.
— Най-важното е да разбереш колкото е възможно повече този психарски свят, за да правиш каквото искаш. Прониквам в главите на другите хора, но гледам да не се занимавам със себе си. Ако това звучи противоречиво, нека да бъде така.
— Колко сме сприхави. Имам чувството, че обичаш конфликтите. Когато нещата станат твърде лесни, губиш интерес, нали?
Не отговорих.
— Така ли е? — настоя тя.
— Вече ти казах, че не си падам по самоанализа, Зи — рекох аз и взех менюто. — Какво предлагаш?
Отказ да се включа в играта й. Продълговатото й бледо лице се скова от гняв. После се усмихна и весело каза:
— Ами аз ще си поръчам морски език.
Обърнах се и се вторачих в нея.
— Днес няма ли да е кашкав?
— Ако е кашкав, ще им го хвърля в шибаните лица.
Морският език беше твърд.
Поднесен от оберкелнера със замах на омраза. Той се вгледа изпитателно в мен, докато го опитвах, сетне в Зина. Аз кимнах, а тя продължи да яде. Оберкелнерът се обърна, завъртвайки се на токове.
Наблюдавах я как разрязва месото, разглежда внимателно всяка хапка и дъвче бавно, но постоянно, без да спира. Изяде всичко, дори магданоза.
— Още една дарба — отбелязах аз.
— Да не би да си от онези мъже, които мислят, че жените не трябва да ядат?
— Опазил ме господ.
— Добре. Обичам да ям. — Тя се облегна назад и облиза устни. — И изобщо не пълнея. Изгарям калориите. Преливам от енергия.
— От теб би станала добра клакьорка.
По лицето й пробягна сянка.
— Аз наистина бях страхотна клакьорка.
Зина започна да щрака с пръсти и да върти глава наляво и надясно. После вдигна ръце, размахвайки въображаеми помпони. В ресторанта бяха влезли още няколко посетители, но всички бяха настанени в главната зала. Дали Зина бе спечелила уединението си с предишни прояви?
— Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Противникът смърди. Мислите, че сте върха, но ние сме тук да ви кажем, че не е така.
Тя бавно отпусна ръце.
— Много стимулиращо — казах аз. — В гимназията ли го научи?
— Къде другаде? Голямата пещ на жестокостта. Преподаваха ни само безполезни неща, но в онези дни можеше да не ти сторят нищо, ако скандираш: „Блокирай този пас, прасни го в носа. А ако не стане, чукай го в гъза“.