— Не знаех, че тогава нещата са били толкова разпасани.
— О, така беше. Пълна липса на стандарт. Ерго, наклонената плоскост. Говорим за връщане към средновековието, Андрю. Единствената разлика е, че сега печели новата аристокрация.
— Как?
— Интелектуално.
Престорих се, че размишлявам по този въпрос.
Зина щракна с пръсти, повика сервитьор и си поръча коктейл с ямайски ром, лимон, портокалов сок и щипка джоджен. Наблюдавах я как бавно го смуче със сламка.
— Едно нещо никога няма да се промени — огромното мнозинство от хората са принизени до роби. А крепостните селяни мислят, че искат свобода, Андрю, но не знаят какво да правят с нея. Робите се нуждаят от структура, предсказуемост и от някой, който да им покаже как да си избършат задника.
— Колко огромно е огромното мнозинство?
— Най-малко деветдесет и девет процента.
— И ще бъдат управлявани от останалия един процент?
— Не си ли съгласен с това?
— Зависи от коя страна съм.
Тя се засмя.
— Съмняваш се в способностите си?
Пак се престорих, че се замислям.
— Не — отговорих аз. — И съм съгласен с оценката ти. По принцип. Нещата се влошиха невероятно много. Само не знам какви са измеренията.
— Мислех, че вие, психолозите, се занимавате с тези неща.
— Аз съм почти психолог.
Зина докосна за миг ръката ми, дръпна се и се заигра с една от черните си къдрици.
— Един процент е силно казано. Може би по-малко от един процент отговарят на изискванията да взимат решения.
Оберкелнерът дойде и попита дали храната ни е харесала.
Зина го отпрати и добави:
— Може би една трета от единия процент. И дори в този обхват, някои пак не отговарят на изискванията. Защото им липсва убеденост. Познавам хора, които са смятани за гении, но се оказаха мекотели като миди.
— Така ли?
— О, да. Имат необходимото количество сиво вещество, но са безгръбначни.
Тя сви устни и аз бях убеден, че има предвид Малкълм Понсико.
— Идеологически слаби? — попитах аз.
— Идеологически кашкави. — Зина сложи ръка на ръкава ми. — Шер Андрю, мозък без гръбнак — това е само половината централна нервна система. Но както и да е. Не сме дошли тук да оправяме проблемите на обществото.
— Да. Ще ни трябва и обяд, и вечеря за тази цел.
Зина леко се усмихна. Беше почти изпила коктейла си и шумно всмукна пяната, после неочаквано се наведе към мен, допря твърдия връх на езика си до бузата ми и остави влажна диря до ухото ми.
— Защо сме тук, Андрю? — прошепна тя.
— Ти ми кажи.
Зина пак прокара език по лицето ми и силно захапа меката част на ухото ми. Притисна се до мен и започна да го гризе. Чувах дишането й — забързано и леко — и долавях алкохолния й дъх. Тя сложи ръка на брадичката ми, обърна лицето ми към себе си, захапа устната ми, дръпна се, стисна бедрото ми и докосна коляното ми. Беше арогантна, объркана, жалка и сигурно злонамерена, но, по дяволите, действията й имаха ефект и когато ръката й се плъзна под масата и отново стисна пениса ми, тя намери точно онова, което искаше, и това предизвика победоносна усмивка на пълните й розови устни.
После се дръпна, извади червило и пудра и се залови да оправя грима си.
— Нетърпелив си. А това създава морална дилема за мен.
— Нима?
Тя се усмихна на огледалцето.
— Въпросът е следният — дали още днес да те чукам до побъркване и да рискувам да ме помислиш за развратница, или да те оставя да се пържиш, докато топките ти посинеят и после — може би, ако се държиш прилично — да те чукам до умопомрачение, така че да молиш за още.
Ръката й отново се върна на слабините ми.
— Каква дилема — казах аз и внимателно отместих пръстите й и ги сложих на канапето. — Повикай етнолозите. Помисли малко, после ми се обади.
Вбесена, тя се вторачи в мен, грабна чашата си и като едва не падна, се обърна с гръб към мен.
Мускулите на врата й се свиваха и отпускаха.
Имах работа с крехка жена, лесно наранима и може би още по-опасна поради тази причина.
— Чукай ме отзад, тъпако!
— Зина…
— Разкарай се!