Още нещо, което източниците на Даниел не бяха разбрали. Може би Сангър бе взел кола под наем по телефона от самолета.
— Сега попълва формуляр — продължи Петра. — Преструвам се, че говоря по автомата на отсрещната страна на коридора. Ще ти кажа, когато той тръгне към паркинга на „Ейвис“.
Колата на Сангър беше кафяв олдсмобил. Когато той пое на изток по Сенчъри Булевард, таксито на Даниел беше точно пред него.
Двете превозни средства се включиха в движението. Даниел се премести в лявата лента и намали, позволявайки на Сангър да го изпревари, като успя да зърне адвоката през страничното стъкло.
Сангър наистина беше едър. Изражението му беше сериозно, а лицето — червендалесто. Увиснало около челюстите. Месест нос. На устните му висеше наполовина изпушена цигара. Караше бързо и невнимателно и изтръскваше цигарата си през прозореца.
Излязоха от района на летището и минаха покрай товарните складове, хангарите, хотелите за пътници, навесите за стоки за внос и износ и баровете.
— Аз съм на Сенчъри — докладва Петра. — На какво разстояние си пред мен?
— Наближавам шосе номер пет — отговори Даниел. — Той се отправя на север.
Сангър се премести за няколко минути в аварийното платно, после отново се върна в крайната дясна лента и продължи да кара със стотина километра в час. От гледна точка на Даниел движението беше идеално — не много натоварено и без задръствания. Той беше три коли след Сангър. Кой ли би обърнал внимание на такси?
Адвокатът зави по Санта Моника Булевард и пое на изток. Мина по улицата покрай Сенчъри Сити, влезе в Бевърли Хилс, свърна по Бевърли Драйв и се насочи на север, по широката улица с жилищни сгради от двете страни.
Там движението не беше оживено и преследването беше коварно. Петра се обади, че се намира на около петстотин метра по-назад и чака на червен светофар на разклона за Бевърли Хилс.
Сангър пресече Сънсет Булевард и спря пред входа на хотел „Бевърли Хилс“, който наскоро бе ремонтиран от султан, собственик на петролни кладенци и един от най-богатите хора в света. Преди години, по време на олимпиадата, Даниел работи в този хотел. Беше телохранител на съпругата на един министър. Тогава му се стори, че мястото е твърде розово и неподдържано.
Още беше розово, дори по-ярко. Израелският консул не даваше приеми там, защото султанът беше настроен против Израел. Розово и лъскаво. Сангър бе отседнал там последния път, но според Даниел един корпоративен адвокат от Източното крайбрежие би избрал нещо по-тихо. Може би, когато е идвал тогава, Сангър бе отишъл в Холивуд.
Фактът, че нямаше вратовръзка, подкрепяше тази теория. Дали се подготвяше за купона у Зина Ламбърт, където не се изискваше официално облекло?
Без да каже на Майло, рано сутринта, преди да отворят занаятчийското училище, Даниел бе отишъл с колата до улицата на Зина. Надяваше се да зърне онази странна жена, докато излиза от малката бяла къща със сини дъски, може би с някой от нейните гости. Или да запише някой регистрационен номер, ако вратата на гаража е отворена.
Но не му провървя.
Въпреки това беше добре да види мястото и да се увери в онова, което Майло бе казал за трудната ситуация на наблюдение.
Сутринта Даниел караше пикап, натоварен с косачка за трева и други градинарски инструменти. Със смуглата си кожа той щеше да мине за мексиканец и да бъде незабележим.
Решението не беше дългосрочно, защото в квартала нямаше много градини. Пред повечето къщи имаше циментови площадки, а за склоновете на хълмовете не се грижеше никой.
Даниел шофираше, пресмяташе времето си и мислеше кога и как да се върне на Рондо Виста. Питаше се докъде се простират границите на лоялността.
Той паркира таксито в началото на стръмната алея за коли на хотела и се приближи до входа, точно когато пиколото отваряше вратата на кафявия олдсмобил на Сангър.
Адвокатът профуча през главния вход, явно без да съзнава, че портиерът държи вратата отворена за него.
Беше свикнал да го обслужват.
Пиколото внесе багажа му.
Даниел се върна, отиде пеша до Сънсет Булевард и го пресече. В южната страна Бевърли, Кресънт и Каниън се срещаха в объркващо кръстовище. В средата имаше парк, където веднъж Даниел бе водил децата си да видят флорентинския фонтан, чиито струи падаха във води, пълни с японски шарани. Но сега фонтанът беше пресъхнал и повечето цветя бяха загинали. Той застана в южния край и зачака Петра.