Вратата беше заключена и трябваше да позвъня няколко пъти, преди да отворят. Мъжът на прага беше на около трийсет и пет години и имаше рошава пшениченоруса брада и къса коса. Беше облечен в сива ватена блуза и кафяв панталон и държеше чаша с нещо жълто и мътно.
Малки, бдителни очи. Малка, неусмихната уста.
Той отвори вратата достатъчно, за да покаже жилавото си тяло. Груби ръце, мръсни нокти. Стаята зад него беше тъмна, но изпъстрена с разноцветни светлини. Зърнах лица и движещи се устни. Музиката заглушаваше разговора ни.
— Да? — каза мъжът.
— Андрю Дезмънд. Зина ме покани.
Той вдигна пръст и затвори вратата. След няколко минути излезе Зина. Беше облечена в дълга рокля от синя коприна, щампована с оранжеви орхидеи. Дълги ръкави, без деколте, широка. На едра жена би стояла като палатка. Но тънката материя се спускаше като вълна по дребното й тяло и я правеше по-висока.
Широка, диплеща се рокля… Може би по-лесен достъп до скъпоценните й части?
— Започнах да се чудя къде си — каза тя. — Модно ли е да се закъснява?
Свих рамене и погледнах краката й. Пак беше със сандали с високи токове. Розов лак на ноктите. Осемсантиметрови токове. Целуна ме, без да се надига на пръсти.
Само докосна устните ми. После хвана брадичката ми, както бе направила в ресторанта, и вкара език между зъбите ми. Оказах съпротива, сетне се предадох. Ръката й стисна задника ми. После Зина отстъпи назад, хвана ме за ръката и превъртя валчестата дръжка на вратата.
— Прекрачите ли този праг, надежда всяка оставете — каза тя.
— Надежда за какво?
— За скука.
Къщата беше пълна с хора, а музиката — болезнено силна. Зина ме поведе из тълпата и аз се опитах незабелязано да огледам обстановката. До входа имаше две врати — баня с надпис „Писоар“, напечатан на компютър, и необозначена врата, вероятно на килер. Нагоре водеше стълбище без перила. Подобно на множество къщи по хълмовете, спалните бяха на долния етаж.
Сивокоса жена в черна рокля с бяла яка чакаше нервно до тоалетната. Не ни погледна. Тълпата от тела се обливаше в музиката на Стравински. Осветлението беше оскъдно. Някои танцуваха, други стояха и разговаряха, успявайки да общуват въпреки шума. Разноцветните светлини бяха крушки от Коледна украса, окачени на тавана с ниски греди, и хвърляха слаба светлина. Виждах по-скоро силуети, отколкото хора.
Нямаше знамена или нещо друго, което да идентифицира „Мета“. Но какво очаквах?
Зина ме повлече напред. Гостите ни правеха път, но сякаш никой не ни забелязваше. Къщата беше по-малка, отколкото предполагах. Целият втори етаж представляваше една стая. Вдясно имаше кухничка, оградена с тезгях, отрупан с пластмасови бутилки от газирана вода, торбички с лед, бирени кутии, картонени чинии и пластмасови прибори.
Онова, което виждах от стените, бе украсено с репродукции на картини в метални рамки. Цветя. Нищо издайническо. Не приличаше на стила на Зина, но един бог знаеше колко често тя се преоткриваше.
Едно беше сигурно — Зина нямаше вкус към обзавеждането. Малкото мебели, които видях, не бяха по-свестни от онези на Андрю, а книгите на едва крепящите се лавици бяха почти като неговите.
Зашеметяваща далновидност от страна на Даниел. Ако някога се умореше от полицейската работа, очакваше го кариера като сватовник.
Ръката на Зина изгаряше пръстите ми. Тя продължи да ме води към дългата сгъваема маса, покрита с бяла хартия. Зад нея имаше още хора, които ядяха и пиеха.
После съзрях единствената особеност, която отличаваше къщата от другите кутийки с нисък наем. Стъклени врати, водещи към балкон, а отвъд тях — симфония от звезди.
Сътворените от човека съзвездия блещукаха от къщите, намиращи се на около петстотин метра отвъд тъмната клисура и истинските звезди сияеха на черното небе.
Гледка, от която ти секва дъхът, както би се изразил някой търговец на недвижими имоти, след като настоятелно бе убеждавал клиента да му покаже къщата нощем.
Докато се приближавахме към храната, аз успях да преброя гостите. Имаше шейсет-седемдесет човека.
Потърсих Фарли Сангър. Дори да беше там, едва ли бих го забелязал в блъсканицата и тъмнината.
Шейсет-седемдесет непознати, обикновени като колите си.
Мъжете, изглежда, бяха повече от жените. Възрастта варираше от трийсет до петдесет и пет години.
Нямаше нито особено грозни, нито поразителни красиви.