После видях човека зад него и се обърнах с гръб. Сърцето ми заблъска в гърдите. Опитах се да не покажа страха си и спокойно тръгнах към външната врата.
Беше ми достатъчна по-малко от секунда, за да забележа детайлите.
По-възрастен мъж с бяло копринено спортно сако. Къса кестенява коса, посребряла на слепоочията. Загоряло от слънцето лице, очила с позлатени рамки, атлетична походка, мускулест.
Питиета в яхтклуба. Калмари и хубави пури.
Сержант Уесли Бейкър, инструкторът на Нолан Дейл.
И после се сетих къде съм виждал мъжа с брадата.
51.
Затаил дъх, аз излязох от къщата и тръгнах надолу по улицата, колкото мога по-бързо. Краката ми бяха леденостудени. Положих усилия да вдъхвам бавно и дълбоко сладникавия мръсен въздух.
Подкарах колата.
На кръстовището на Сънсет и Вайн се обадих на Майло по клетъчния телефон, който Даниел ми бе дал.
— Къде си?
— На петдесет крачки зад теб. Не стоя дълго на купона.
Казах му защо.
— Бейкър — повтори той и аз бях убеден, че си спомня.
Бейкър обичаше игрите. Шкафчето му беше пълно с порнографски списания…
— Сигурен ли си, че той не те видя, Алекс?
— Не мога да бъда сигурен, но мисля, че не ме видя. И някои други неща си дойдоха по местата. Хайде да поговорим някъде.
— Прибери се вкъщи и аз ще дойда.
— В коя къща?
— В която искаш.
— Апартаментът на Андрю. Разговорът ни е дълъг, пък и има неща, които Робин не трябва да чуе.
Вкарах фолксвагена в гаража и влязох в апартамента. Наближаваше полунощ. Робин сигурно си беше легнала, но аз й се обадих, убеден, че разговорът се подслушва от един господ знае колко човека от израелското посолство.
— Ало.
— Здравей, мила. Спеше ли?
— Не. Чаках. — Тя се прозя. — Извинявай. Къде си, Алекс?
— В апартамента. Може да се забавя и да остана тук. Между другото, линията за развлечения е последна дума на съвременната техника.
— Аха. Е, и кога ще знаеш дали ще се прибереш вкъщи?
— Сигурно няма да успея да се върна. Ще ти се обадя веднага, щом мога. Само исках да ти кажа, че те обичам.
— И аз те обичам, Алекс. Ако можеш, моля те, ела си вкъщи.
— Добре.
— Най-важното е, че си в безопасност.
— Точно така.
Направих нес кафе в кухнята и седнах на прашния диван.
Бейкър. Мъжът с брадата. Гости. Колко ли още имаше?
Присъстваше ли Фарли Сангър на събирането?
Какво беше превозното средство в гаража?
Микробус „Шевролет“.
Защото си спомних снимката от шофьорската книжка на Уилсън Тени.
Трийсет и пет годишен, среден на ръст, гладко избръснат, дълги, светлокестеняви коси.
Подстригал се е си е пуснал брада. И друг освен мен се опитваше да се дегизира.
Бейкър, Тени и Зина.
Вероятно и още някои.
Клуб за убийства.
Домът на Зина беше убежище. Скривалище.
Замислих се за атмосферата на събирането.
Ядене, пиене, веселба. Никаква параноя или подозрителност. Повечето членове на „Мета“ нямаха представа с какво се забавляват отцепниците.
Игри… Тени се бе усамотил и четеше. Както бе правил в парка, където бе отвлечен Реймънд.
Самотник… Слязъл е долу с Уесли Бейкър.
Импровизирана конференция на клуба в клуба.
Тясна, малка, злокачествена клетка.
Бейкър и Тени в спалнята на Зина, зад заключената врата. Зина се вбеси, но не протестира.
Знаеше, че вътре са шефовете.
Бейкър — водачът. Заради обаянието и полицейския си опит.
Учител, инструктор по полицейски методи.
Имаше ли по-добър от него да подрони авторитета на полицията?
Учители и ученици…
Бейкър и Нолан…
Код седем за проститутки?
Две ченгета в парка.
Младо момиче удушено и оставено простряно на земята.
Почистване на следите.
Лесна работа за двама мъже.
Дали беше така?
Замислих се за самоубийството на Нолан — толкова публично, самоунизително и извършено пред врага.
И като всяко самоубийство — послание.
Това говореше за разкъсваща душата, задушаваща вина. Крайното изкупление за непростим грях.