Хюбър пишеше и не вдигна глава, нито каза нещо. Оплешивялото петно на главата му беше розово и леко люспесто.
— Сър.
— Днес е щастливият ти ден, Стърджис. Среща в центъра със заместник-шефа Уикс. Какво си направил? Престъпление ли си разкрил?
— Кога?
— Сега. Веднага. Дори са изпратили кола и шофьор — грамаден афроамериканец. Чака те пред кабинета ми. Много са ти се вдигнали акциите.
Хюбър спря да пише, но пак не вдигна глава.
— Може би одобряват действията ти, разнообразието. Хубави неща. Не бъди толкова мрачен.
Капитанът така и не го погледна в очите, затова нямаше представа какво е изражението на Майло.
— Аз…
Хюбър рязко вдигна глава. На лицето му бе изписан гняв. Обаждането на Уикс го бе изненадало. Бе го заварило неподготвен.
Майло изведнъж разбра защо и стомахът му се сви.
— Какво има, Стърджис?
— Тръгвам.
— Да, добре. Има ли напредък в разследванията ти?
— В кои?
— Във всичките.
— Справяме се.
— Хубаво. Не ги карай да чакат. Затвори вратата, като излизаш.
55.
Двамата мъже претърсиха Даниел, изпразниха джобовете му и го настаниха на задната седалка на колата на консулството, притиснат между тях. Той усещаше дъха им с мирис на тютюн, съзнавайки, че няма начин да избяга. Престори се, че е спокоен. Закараха го в консулството, заведоха го в кабинета на Зев Кармели и останаха да пазят пред вратата.
Даниел седеше и се питаше дали Зев ще се появи.
Чувстваше се като идиот, защото не бе обърнал внимание на очевидното. Как не го разбра? Как можа да стане така?
Отричай всичко.
Дали и Майло бе възпрепятстван? Колко далеч стигаше това?
Даниел се надяваше, че срещата на Алекс със Зина ще мине без произшествия. Психологът само щеше да се срещне с онова смахнато момиче и да се върне в апартамента в Джийнсий.
Но Алекс щеше да очаква да го следят отблизо.
Даниел си спомни невъзмутимото лице на Бейкър. Онзи тип бе извършил толкова много убийства и спокойно се печеше на слънцето, необезпокояван от нищо.
На хора като него изобщо не им пукаше.
Той огледа кабинета на Зев. Видя нещо, което можеше да помогне, пъхна го в джоба си и потропа на вратата.
Дов отвори и попита:
— Какво има?
— Искам да отида до тоалетната.
— Сигурен ли си?
— Както кажеш, войнико. Мога да се изпикая и на бюрото.
Дов се усмихна, хвана го за ръката и го заведе до съседната врата.
Не беше необходимо да го претърсват отново. Първият обиск беше достатъчен.
— Приятно прекарване — пожела му Дов.
Даниел влезе, уринира, пусна крана, извади клетъчния телефон, който бе взел от бюрото на Кармели и набра познат номер. Време беше само за едно обаждане.
— Ало?
— Джийн? Аз съм. Не мога да говоря дълго. Нуждая се от помощта ти.
Дов потропа на вратата и попита:
— Хей, да не се удави? Колко време ти трябва да се изпикаеш?
— Почакай, докато станеш на моите години и ще видиш — извика Даниел.
— Вярно е — рече Джийн.
56.
Зина беше в книжарницата, когато се обадих да потвърдя срещата.
— Колко си галантен, Андрю.
— Само исках да се уверя, че не си твърде уморена от купона.
— Аз? Съвсем не. Напротив, преливам от енергия. Ще приготвя спагети с миди, салата „Цезар“ и грозде.
— Умееш и да готвиш?
— О, разбира се — засмя се тя. — Ще оставя ключ под празната саксия до вратата. Ще бъда готова.
В девет и трийсет облякох униформата на Андрю — сива риза, широк сив панталон и същото спортно сако. Същият одеколон.
Беззвездна нощ, забулено небе. Въздухът миришеше на влажна хартия.
Стигнах до Сънсет. Булевардът гъмжеше от захвърлени хартиени носни кърпи, мирис на кожени дрехи и заблуди, минаващи за надежда. На изток от Уестърн пейзажът се промени — тъмни сгради, сенчести ъгли. Всичко беше мрачно, мръсно и твърде тихо.
Шофирах машинално и бавно. В десет часа поех по Лирик и изкачих криволичещия път, на който сега нямаше коли.
Рондо Виста беше тиха като морга. Гаражът на Зина беше затворен и пред къщата й бе спрял автомобил — розов „Тъндърбърд“, модел 1958 година, с бял гюрук, с избледняла боя и очукан.