— Ох! Господи… Закарай ме… Ох! Ах!
Стърджис изопна гръб, прехапа устни и започна да диша учестено.
— Ще ви закарам в болница — каза Боудри.
— Не, само до…
— Нямам избор, сър… Коя е най-близката болница? А, да, „Сийдър“. Дръжте се.
— Не, не. Нищо ми няма… Ох!
Боудри премина в крайната лява лента и настъпи газта. С дясната ръка взе микрофона, за да докладва спешен случай.
От кабинета на заместник-шефа Уикс не отговори никой. Разбира се, те му бяха казали да заведе Стърджис право в заседателната зала на петия етаж. Щяло да има съвещание на най-добрите детективи. Боудри нямаше представа какъв е вътрешният номер на залата. Дали да не се свърже с централата на Паркър Сентър? Не, те бяха дали ясно да се разбере, че съвещанието е секретно. Това означаваше, че му се доверяват за нещо повече от шофирането и вероятно го очакват по-големи и хубави перспективи…
През това време Майло стенеше и пъшкаше така, сякаш всеки момент щеше да умре. Беше пълен. Вероятно не правеше гимнастика и се тъпчеше с всякакви боклуци. Този път късметът изневери на Ърнест Боудри. Години наред той бе живял спокойно. Отглеждаше децата си и вършеше работата си без засечка. Долорес беше щастлива, че някой смахнат не го бе застрелял. Чичо му също бе започнал като шофьор и беше станал сержант въпреки расизма в управлението. И чичо му, и роднините казваха, че умен млад човек като Боудри ще се издигне още по-високо.
Но може би шофирането беше точно обратното — лош късмет и проклятие. Искаше му се сърдечният пристъп на Стърджис да спре, да се окаже, че са само газове и детективът отново да започне да диша нормално…
Мълчание. О, не…
— Добре ли сте?
Майло не отговори. Но още дишаше. Боудри виждаше, че гърдите му се надигат.
— Всичко е наред — успокои го той. — Ще се погрижим за теб. Вече пристигнахме.
Лицето на Стърджис отново се изкриви от болка. Беше се изпънал на седалката и се свличаше надолу.
До „Сийдър“ оставаха няколко километра.
Не умирай тук, човече. Нека поне да стигнем дотам.
Стърджис се умълча, но изглеждаше по-зле. Дишаше ли още? Да му направи ли изкуствено дишане? Не, разбира се, не. В болницата имаше толкова много лекари…
— Пристигнахме. Дръж се, човече — каза Боудри и спря на паркинга.
Остави двигателя на колата да работи, хукна към рецепцията и изкрещя на сънливия служител, че полицай се нуждае от помощ.
„Сийдър“ беше пълна с болни възрастни хора и пострадали от инциденти. Преди служителят да отговори, Боудри се завтече покрай тях и сграбчи първите хора в бели престилки, които видя — медицинска сестра и лекарка — и тримата се завтекоха към форда.
— Къде е? — попита червенокосата лекарка, която не изглеждаше на повече от шестнайсет години, но на табелката на ревера й пишеше „С. Голдин, интернист“.
— Тук — отговори Боудри и отвори вратата на колата.
Вътре нямаше никого.
Първата му мисъл бе, че Стърджис е получил нов пристъп, отворил е някак вратата, паднал е и е изпълзял някъде да умре… Той обиколи форда и надникна отдолу.
— Къде е? — повтори лекарката. Изражението й вече беше скептично.
Двете с медицинската сестра се вторачиха в Боудри.
Питаха се какво му има.
Той хукна из паркинга, огледа всяко превозно средство и провери отдолу, като изцапа униформата си, а ризата му се намокри от пот.
Върна се и Голдин отново попита:
— Къде е човекът? Какво става тук?
Боудри дишаше тежко. Гърдите го заболяха.
Запази хладнокръвие, не показвай паника.
— Уместен въпрос — каза той.
Толкова за съветите на семейството. Шофирането наистина беше лош късмет.
58.
Наскоро пенсиониралият се капитан от полицията Юджин Брукър, който бе напълнял с петнайсет килограма и страдаше от лека форма на диабет, без да е зависим от инсулина, вървеше нагоре по хълма.
Старецът и планината. Каква картинка! Когато дъщерите му го питаха как е със здравето, той винаги отговаряше: „Чувствам се като момче“.
Но тази вечер сложи край на лъжата му.
Изненадващото обаждане на Дани, който говореше два пъти по-бързо от обикновено, бе завършило с думите: „Вероятно няма да е нищо особено. Направи каквото можеш, Джийн, но не се излагай на опасност“.
Дани бе вмъкнал телефон в тоалетната на консулството. Защо неговите хора постъпваха така с Дани?