Мислите му изведнъж секнаха. Дали бе чул нещо?
Шумолене?
Не, навсякъде цареше тишина. И нищо около къщата не се беше променило.
Джийн отново я огледа. Отпред нямаше много прозорци, а целият приземен етаж беше под нивото на улицата. Вероятно отзад имаше повече прозорци — заради гледката. Но как да отиде там? Имаше ли пътечка? Трябваше да е човек като Стърджис, за да намери удобна позиция.
Стига лениво любопитство. Идеята беше да стои там. Имаше съвсем малък шанс старите му кокали да усетят раздвижване.
Ако беше жива, Люан щеше да каже нещо от сорта на: „Какви ги вършиш? Не можеш ли да се справиш с критическата възраст по някакъв друг начин, скъпи!“.
Онази нощ, когато я намери на пода в кухнята… Престани. Дори не си помисляй за името й и не си представяй лицето й.
Господи, колко му липсваше.
Джийн реши да мине покрай къщата и да огледа северния край на двора.
Направи една крачка и нещо се опря в гърба му. Някакъв глас прошепна:
— Не мърдай. Дори не мигай. Горе ръцете. Бавно. Зад главата.
Някой го хвана за рамото и го обърна.
По дяволите, помисли Джийн и веднага съчини план — ще прецени противника, ще намери начин да го свари неподготвен и ще го удари…
Човекът беше Стърджис. Изглеждаше бесен. Очите му бяха зелени и ярко блестяха в мрака. Излъчваше напрежение.
Двамата се вторачиха един в друг. От ризата на Майло липсваше копче. На трийсетина сантиметра от носа на Джийн имаше нещо черно — вероятно австрийски пистолет „Глок“.
— Хей — прошепна Джийн. — Вече съм цивилен, но все пак рангът не се ли брои за нещо?
Стърджис продължи да се оглежда.
— Може ли да спусна ръце, детектив?
Майло отмести глока.
— Какво правиш тук, капитане?
Джийн му разказа за обаждането на Даниел. Стърджис не изглеждаше изненадан, само още по-ядосан.
Бяха се опитали да спрат и него, но той успя да се измъкне.
— Наистина ли те хванаха израелците?
Стърджис оголи зъби — нещо като усмивка от филмите на ужасите — и Джийн се зарадва, че насреща му все пак стои ченге.
После прозрението го осени.
— Главното управление? — попита той.
Стърджис не отговори.
— По дяволите… И ти избяга?
— Да, като Худини.
— И сега здравата си загазил.
Майло сви рамене.
— Така животът е по-интересен — каза той и заведе Джийн зад дървото.
— Откога си тук? — попита Джийн.
— Дойдох преди теб.
— Къде си паркирал?
— Поршето.
Не познах, че поршето не е на някого от хълма, помисли Джийн. Толкова за умението ми да отгатвам. Добре че ме пенсионираха.
— Ти и Даниел сте имали план — каза той. — Смяташ ли да се промъкнеш зад къщата?
Стърджис не отговори.
Каква картинка! Джийн беше на това тъмно и тихо място с един хомосексуалист, а това изобщо не го притесняваше. Преди години…
— Даниел трябваше да бъде там с микрофон и касетофон — рече Майло. — Ще отида, но ако пердетата са спуснати, няма да видя нищо. Тази работа никак не ми харесва, но доктор Делауер вече е в къщата.
— Даниел каза, че вероятно няма да стане нищо особено.
— Да се надяваме. Доктор Делауер сам предложи да бъде стръв.
— Отдаден е на работата си, а?
— Бедно ти е въображението.
— Знаеш ли, работих по един случай с Шарави. Сериен убиец, преди да започнат да ги наричат така. Не познавам по-добър детектив.
Стърджис продължаваше. Гневните му очи бяха нащрек. Сякаш чуваше неща, които слухът на Джийн не долавяше.
— Е, сега, след като съм тук, поне имаш подкрепление — каза Джийн. — Хайде да уговорим някакви сигнали.
— Трябваше да използваме клетъчни телефони, но и това пропадна. Всичките ми неща останаха вкъщи, като ме хванаха в участъка.
— Освен пистолета.
— Да. Беше в кобура в крачола на панталона ми. Шофьорът не ме претърси. Опитаха се да изглежда като спешно повикване в главното управление по някакъв приятен повод.
— Шофьор. Трябва да се притесняваш, когато те возят.
Стърджис се засмя. Беше много симпатичен. Човек никога не би предположил, че е хомосексуалист.
— Добре, да уговорим сигнали — каза той.