Видях само тавана — бял и осеян със светли петна.
Светлината идваше от евтина пластмасова лампа.
Надигнах глава, за да видя какво ме притиска надолу. Кожени ремъци. Широки, кафяви, болнични ремъци като в психиатрията.
Проблясъци на цветове вляво. Опитах се да видя по-добре. Вратът ми вибрираше от болка, която пронизваше и гръбнака ми, сякаш ме разрязваха с нож.
Кажи нещо за проклетия микрофон.
Езикът ми бе омекнал и станал безполезен.
Напрегнах се още малко, за да видя какво представлява цветът вляво.
Очи. Бели очи с безизразни черни ириси.
Мъртви очи. Стъклени.
Плюшени играчки. Цял куп. Зад тях — завеса.
Мечета. Грамадна панда с поклащаща се глава. Герои от филмите на Дисни. Кит убиец…
Колекцията на Зина… Онзи изненадан поглед. Бях помислил, че е отворила широко очи от сексуална възбуда…
Жицата около врата й, изцапана със засъхнала кръв, на милиметри от обезглавяване.
Размърдах се и ремъците стегнаха гърдите, ръцете и пищялите ми.
Но дишах по-леко.
— Добре — казах аз.
Дали беше достатъчно силно за микрофона?
Опитах да се отпусна. Да се стегна. Да събера енергия да говоря.
Докато се мъчех да произнеса друга едносрична дума, едно лице засенчи светлината.
Пръсти докоснаха левия ми клепач, вдигнаха го и го пуснаха. Нещо четинесто погъделичка носа ми. Лицето беше толкова близо, че не можех да фокусирам погледа си върху него.
Пепеляворуса брада.
Дъх на ферментирала храна. Червеникава кожа. Снежинки пърхот.
Насреща ми дишаше обрасла с косми уста — гореща и противна. Пъпка в гънката между ноздрата и бузата.
После главата се отдалечи и аз видях Уилсън Тени, отново облечен във ватена блуза — този път зелена и с надпис ФЕСТИВАЛ НА ИЗКУСТВАТА В ИЛИНОЙС.
— Той се събуди.
— Бързо се съвзе — чу се друг глас.
— Трябва да е в добра форма. Това е ползата от добродетелния живот — рече Тени.
Сетне лицето му се премести вдясно и изчезна. Появи се друго — гладко избръснато, червендалесто и загоряло от слънцето.
Уесли Бейкър скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в мен с лек интерес. Стъклата на очилата му блестяха. Беше с розова риза — закопчана догоре и безупречно чиста. Ръкавите му бяха навити до лактите на ръцете с бронзов загар.
В дясната си ръка държеше малка спринцовка, пълна с нещо прозрачно.
— Калиев хлорид? — попитах аз заради микрофона, но от устата ми излязоха нечленоразделни звуци.
— Говорът ще се възвърне след няколко минути — каза Бейкър. — Дай малко време на централната си нервна система да се съвземе.
Тени се изсмя грубо някъде зад мен.
— Калиев хлорид — повторих аз. Мисля, че този път думите се чуха по-ясно.
— Не искаш да се отпуснеш, а? — рече Бейкър. — Явно умееш да се съпротивляваш. При това си и умен, доколкото разбирам. Жалко, че нямахме възможност да говорим за сериозни неща.
Може би ще го сторим сега, помислих аз.
Опитах се да го кажа. Резултатът беше поредица от звуци, подобни на цвъртене на мишка. Къде бяха Даниел и Майло?
Правеха запис. За доказателство. Но… те никога не биха ме изоставили.
— Погледни колко кротък изглежда, Уили — каза Бейкър. — Създадохме истински шедьовър.
Тени застана до него. Той изглеждаше ядосан, но Бейкър се усмихваше.
— Зина… беше сложена… много артистично — рекох аз. Думите бяха почти съвършено ясни. — Като „Голата маха“ на Гоя.
— Истински ценител на изкуството — отбеляза Бейкър.
— В идеална поза…
— Целият й живот беше поза — каза Тени.
— Защо я убихте? — Добре. Езикът ми се бе свил до нормалния размер.
Тени се намръщи и погледна Бейкър, който потърка брадичката си и се наведе над мен.
— А защо да не я убием?
— Тя беше… вярваща.
Той вдигна пръст, за да ми направи знак да мълча. Като учител. Майло бе казал, че Бейкър обича да изнася лекции. Трябваше да го накарам да продължи да говори, за да запишат всичко на касетофона.
— Тя беше влагалище — каза той. — Контейнер с крайници.
Тени се изсмя.
— Зина възбуждаше тази тленна змия с чукане — рече той и докосна ципа на панталона си.
Изражението на Бейкър беше като на отегчен, но търпелив родител.