Той не помръдна.
— Като например Понсико. Нолан не е имал желание да го направи. Нещо по-важно, имал е остатъци от съвест. Изпратил си го при Лейман, но това не е помогнало. Как му попречи да не те издаде?
Нямаше отговор.
— Сестрата. Казал си му какво ще сториш с нея, ако той посегне на някой друг, освен на себе си. И ако Нолан не се беше самоубил, ти щеше да се погрижиш за него, нали?
Лявото му рамо трепна.
— Смятай го за евтаназия. Той страдаше от неизлечимо заболяване.
— Какво?
— Злокачествени угризения на съвестта — ухили се той. — Сега ще трябва да видим сметката и на сестрата. Защото може да си й казал нещо.
— Не съм.
— Кой друг знае, освен Стърджис?
— Никой.
— Добре. Ще се погрижим за това… Винаги съм харесвал Северна Каролина. Страната на конете. Преди години отглеждах чистокръвни породи.
— Защо ли не съм изненадан?
Бейкър се обърна и се усмихна.
— Конете са изключително силни. И как само ритат.
— Колкото повече убийства, толкова по-забавно.
— Имаш право.
— Тогава идеологията… евгениката няма нищо общо с това, така ли?
Той поклати глава.
— Махни онова, което смяташ за мотиви и мотивация, Алекс, и ще остане тъжната истина — всички ние вършим определени неща, само защото ги умеем.
— Убил си хора, за да докажеш, че можеш да се измък…
— Не да докажа, а защото можех. Все едно да си бъркаш в носа, когато мислиш, че никой не те гледа. Колко мравки си стъпкал през живота си? Милиони? Десетки милиони? Колко време си прекарал, съжалявайки за факта, че си извършил геноцид на мравки?
— Мравките и хората…
— Всичко е тъкан, органична материя — миш-маш от въглерод. Било е толкова просто, докато един ден се появяваме ние, висшите маймуни, и усложняваме нещата със суеверието си. Махни господ от равенството и остава материята — пикантна и апетитна като най-изискания сос. Всичко е тъкан. Преходно. Това обаче не означава, че не си измислям оправдания. Всеки го прави. За теб това са мравките. Вероятно би пощадил и змия. Някой друг не би го сторил. Трети теглят чертата при гръбначните, бозайниците с козина — какъвто там е критерият им кое животно е мило, симпатично или свещено. Не можеш да го разбереш, освен ако не си пътувал и не си се запознал с различните начини на мислене. В Банкок — красив, морално разложен и много страшен град — срещнах един човек, майстор готвач, с китайски касапски сатър. Работеше в луксозен хотел, приготвяше банкети за туристи и политици, но преди това е имал собствен ресторант в района на пристанището, където не ходят туристи. Силата му беше в рязането — с невероятна скорост. Няколко пъти пушихме опиум заедно и аз постепенно спечелих доверието му. Каза ми, че още от дете се е научил да борави с ножове. От трийсет години реже най-различни неща — морски охлюви, скакалци, скариди, жаби, змии, говеда, агнета, маймуни. Знаеш каква е кулминационната точка. Всичко се разцепва под ножа.
— Тогава защо си правиш труда да набелязваш мишени? — попитах аз. — Щом това е игра, защо не нанасяш ударите произволно?
— Подобряването на състоянието изисква време.
— Войниците се нуждаят от логична причина.
— Войниците — насмешливо повтори той.
— И ти си им предложил низша тъкан. Мравки.
— Нищо не съм предлагал на никого. Глухотата е по-низша от слуха, забавеното умствено развитие — по-низше от интелекта, неспособността да си избършеш задника — по-низша от изучаването на философия. В почистването на дома има истинска ценностна система.
— Нова утопия — казах аз, опитвайки се да говоря ясно и спокойно. Слушаше ли някой? — Оцеляване на най-годните.
Бейкър отново поклати глава.
— Спести ми сантименталното си състрадание. Без най-годните няма оцеляване. Умствено изостаналите не откриват лекарства за различните болести. Болните от церебрален паралич не пилотират реактивни самолети. Има ли твърде много негодни, ние няма да живеем, а ще бъдем принудени да вегетираме и да ги търпим. Така както Уили е бил принуден да понася онази тоалетна.
Той махна очилата си и ги почисти с носна кърпа. Къщата беше тиха.
— Хубава смес — отбелязах аз. — Елитна философия и садистични развлечения.