— Метач — казах аз и когато той не отговори, добавих: — Елитът премахва боклука.
— Няма елит. Само онези с по-малко недостатъци. И Уили, и аз един ден ще станем храна за червеите като всички други.
— Но червеите ще поумнеят — ухили се Тени. — Ще се видим на партия шах в ада. Дъската е от теб.
— Усещането е всичко — казах аз на Бейкър.
Той пак остави спринцовката и разкопча ризата си.
Гърдите му бяха загорели от слънцето и неокосмени. Гротеска от опустошена плът.
Десетки белези. Някои тънки като конци, други — релефни и дълбоки.
Бейкър гордо ги показа, после закопча ризата си.
— Смятах се за бяло платно и реших да рисувам. Моля те, не ми говори за милост.
— Кажи ми поне какво е DVLL.
— О, това ли — презрително рече той. — Цитат от хер Шикелгрубер. Нескопосаните му акварели са посредствени, но е умеел да се изразява добре.
— „Моята борба“? — попитах аз.
Той се наведе над лицето ми. Сладникав дъх, измита със сапун и вода кожа. Как ли понасяше Тени?
— Die Vernichtung Lebensunwerten Leben. Живот, който не заслужава да се живее. Което, опасявам се, важи и за теб.
Тени хвана дясната ми ръка и я прикова към дюшека. О, Майло, този негодник има право — в крайна сметка нищо няма значение. И все пак, не беше честно.
Пръстите му потупаха извивката на ръката ми, за да изпъкне вената.
Бейкър вдигна спринцовката и каза:
— Приятен инфаркт.
Робин… Мамо… Недей да крещиш… Подготви се. Нервната ми система рухна. В главата ми задрънчаха звънчета…
Нищо.
Бейкър се изправи. Разтревожен.
Отново звън.
Звънецът на вратата.
— По дяволите — изруга Тени.
— Отида да видиш кой е, Уили. И внимавай.
Иглата изчезна от погледа ми и на нейно място се появи картечен пистолет.
Бейкър огледа стаята.
На външната врата пак се позвъни. Някой потропа. Сетне отново позвъни.
Чух, че Тени се качва по стълбите.
Гласове.
На Тени и още един — тънък.
Жена?
— Не — каза Тени. — Сбъркали сте…
Бейкър вдигна пистолета и се приближи до вратата.
Пак се чу женският глас. Ядосан.
— Казвам ви, че тук… — рече Тени.
После се разнесе приглушено мънкане, което можеше да означава само едно. Още стъпки, тичане. Бейкър насочи картечния пистолет към вратата.
Зад него се чу трясък от строшено стъкло. Пердетата се разтвориха и стреляйки, в стаята нахлуха няколко мъже.
Бейкър така и не ги видя. Розовата му риза се обагри в тъмночервено, а главата се разложи в червено-кафява мъгла.
Лицето му се покри с червено-бяла пихтия. Черепът се разпадна. Чертите изгубиха целостта си и се превърнаха в течност. Стопиха се. Досущ восъчна фигура.
Гръдният му кош експлодира и меките вътрешности изхвърчаха и пльоснаха на стената.
Единият от стрелците изтича към мен. Млад, с остри черти на лицето и черна коса. Бях го виждал. Пазач от консулството. Зад него стоеше едър, пълен, белокос мъж, облечен в морскосин анцуг. Много по-възрастен. Най-малко на шейсет. Той погледна тялото на Бейкър, после мен.
Младият мъж с лице на ястреб започна да развързва ремъците, но някой го блъсна настрана.
Майло. Разрошен, с влажни очи, изпотен и задъхан.
— Сър — рече младият мъж.
Ръката на Майло още беше на рамото му.
— Изчезвай! Върши си твоята работа, а аз — моята.
Младият мъж се поколеба за секунда, сетне излезе.
Майло ме освободи.
— О, Алекс, какъв провал! Проклет идиотски провал! Толкова съжалявам. О, боже, едва не те изтървахме. Никога вече…
— Винаги си бил добър актьор — казах аз.
— Я млъквай! Затвори си устата и почивай. О, господи, толкова съжалявам. Никога вече няма да се оставя да ме убедиш!
— Ти си затваряй устата!
Той ме вдигна на ръце.
Пренесе ме покрай Бейкър, който лежеше в бульон от съсирена кръв. Бялата стая беше осеяна с частици мозък и кости. Трупът на Тени бе прострян до външната врата.
Майло дишаше тежко и учестено и аз му казах, че се чувствам достатъчно добре, за да вървя без неговата помощ.
— Дума да не става — заяви той.