От сутрешния вестник.
Всъщност два вестника с една и съща дата — „Лос Анджелис Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“.
Санта Моника — Детективи, разследващи причините за пожара, избухнал вчера рано сутринта и убил психолог, казаха, че инцидентът се дължи на повреда в електрическата инсталация. Рун М. Лейман, петдесет и шест годишен, е починал в леглото си от задушаване с пушек по време на пожара в уединен район в каньон Санта Моника. Огънят погълнал къщата и почти два декара от околната растителност. Съседните къщи били пощадени. Постройката имала пожарна аларма, която обаче явно не се е задействала. Лейман бил ерген и работел като консултант в главно управление на полицията в Лос Анджелис, както и в няколко други фондации и институции, сред които училището по занаяти „Сентръл Сити“. Формалностите по погребението очакват обаждане от близките.
В другия репортаж пишеше:
Мъж и жена са се удавили вчера в пролив край Лонг Айланд. Полицията смята инцидента за странен. Фарли Сангър, 40, и Хелга Крейнпул, 49, явно са плавали през нощта, когато яхтата им потънала, след като незабелязаната от тях по-рано дупка на дъното се разширила и напълнила шестметровия плавателен съд с вода. „Господин Сангър постоянно плаваше — каза съсед от Манхатън, предпочел да остане анонимен, — но никога през нощта.“ Сангър, адвокат, е бил партньор във фирмата на…
Върнах му изрезките.
— Същия ден и вероятно по същото време — казах аз. — Така загиват невнимателните.
— Те измислят правилата — рече Майло.
62.
Разказах на Робин версия, която я потресе и в същото време я успокои. Тя отново можеше да спи спокойно.
Моят сън беше друг въпрос, но след две седмици и аз започнах да се отпускам.
Никога нямаше да забравя преживяването, но знаех, че трябва да се върна към обичайните си занимания. Да приемам пациенти, да се срещам с деца и да пиша доклади. Да храня рибките и да разхождам кучето.
От време на време мислех за Хелена. За нещата, които тя не знаеше… Понякога невежеството е блаженство.
Мислех и за Даниел. Какво ли бе станало с него?
Запълвах часовете. Вършех обичайните неща, защото това можех.
Малкият бял плик, който пристигна един слънчев вторник, беше приятно разнообразие.
Нямаше марка, нито клеймо.
Вътре имаше снимка.
Даниел с красива, слаба жена, горе-долу на неговите години. Беше облечен в бяла риза, черен панталон и сандали, а тя — в широка синя рокля. Беше няколко сантиметра по-ниска от него и имаше къдрави руси коси. Бяха се хванали за ръце.
Около тях имаше три деца.
Прекрасно момиче на около осемнайсет години със смугла кожа, но с руси коси, облечено в маслиненозелена военна униформа и две чернокоси момченца с фланелки, къси панталони и ермолки. По-голямото се усмихваше пакостливо, а малкото изглеждаше сериозно, копие на Даниел. Момичето имаше чертите на Даниел и косите на майка си.
Зад тях имаше каменна стена. Големи, груби, златисти камъни.
Нищо друго.
На гърба бе напечатан адрес:
Пинскер стрийт, Ерусалим, Израел
А отдолу:
Догодина в Ерусалим? Винаги си добре дошъл тук.
Служебният ми телефон иззвъня.
— Търси ви някой си господин Брукър, господин Делауер.
— Свържете ме.
— Докторе? Казвам се Джийн Брукър и съм…
— Знам кой сте, капитане. Срещали сме се… за малко.
— Така ли? Както и да е. Обаждам се да ви предам едно съобщение, докторе. От наш общ приятел. Изпратил ви е нещо и иска да знае дали сте го получили.
— Да. Току-що. Идеално подбран момент.
Мълчание.
— Той ми каза да ви предам, че е добре. Мислел, че сигурно се питате как е.
— Вярно е. Много прозорливо от негова страна.
— Да — рече Брукър. — Той винаги е бил прозорлив.