— Да.
— Значи не е необходимо наново да описвам подробно… здравословното й състояние. Като бебе преболедува треска и така настъпиха усложненията.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл от телешки бокс. Вътре имаше отделения за кредитни карти. Зад първата преграда беше сложена снимка, която той извади и ни показа, но без да ни я дава.
От цветната фотография с големината на портфейл се усмихваше красиво дете в бяла рокличка с бухнали ръкави. На шията му висеше медальон с формата на еврейската звезда. Същата руса, къдрава коса и нежна кожа, същото лице… което тук изглеждаше зряло и не издаваше никакви признаци на умствено увреждане. На полицейските снимки момиченцето изглеждаше по-малко. Но по тази снимка, озарено от радостта от живота, трудно можеше да се определи дали е на дванадесет или на седемнадесет години.
— Това беше истинската Айрит, господин детектив. А не онова създание от снимките във вашите документи.
— Кога е правена снимката? — попита Майло.
— Тази година. В училище.
— Може ли да получа екземпляр от нея?
— Ако намеря, ще ви дам. — Кармели загрижено дръпна снимката и я прибра в портфейла си.
— Тя имаше ли приятели, господин Кармели?
— Разбира се. В училище. Децата на нейната възраст бяха прекалено… развити за нея.
— А децата от квартала?
— По-скоро не.
— А забелязали ли сте някое по-голямо дете да я притеснява или тормози?
— Защо? Защото е различна?
— Случва се.
— Не. Айрит беше мило дете. Разбираше се с всички. А и ние я пазехме.
Той стисна очи и запали цигарата.
— До каква степен беше увреден слухът й?
— С дясното ухо не чуваше изобщо, а лявото функционираше около тридесет процента.
— Със или без слуховото апаратче?
— Със. Без него почти не чуваше, но въпреки това рядко го използваше.
— Защо?
— Не й харесваше, оплакваше се, че било прекалено силно и от него я боляло глава. Регулирахме го няколко пъти, но тя все не го харесваше. Всъщност аз…
Той скри лице в дланите си.
Майло се отпусна в креслото. Този път спокойно разтри страните си.
След миг Кармели се изправи. Всмукна от третата си поред цигара и изпускайки дима, рече:
— Опитваше се да ни измами. Излизаше от къщи с него, но още щом се качи на училищния автобус, го сваляше. Или ако не в автобуса, в клас. Или пък го губеше. Купувахме на няколко пъти. Бяхме помолили учителите да следят дали го носи. Тогава тя се научи да го изключва, без да го вади от ухото си. Понякога се сещаше да го включи, като се прибере у дома, но в повечето случаи забравяше и ние разбирахме — но беше мило дете, господин Стърджис. Невинно дете, което не умееше да лъже. Но проявяваше воля. Опитвахме се да я придумаме, да я подкупим. Нищо не помагаше. В крайна сметка стигнахме до извода, че тя предпочита да не чува. Така успяваше да се изолира от външната действителност и да създаде свой собствен свят. Звучи ли ви логично, господин докторе?
— Да, имал съм подобни случаи.
— И жена ми твърди същото. Тя е преподавател. В Лондон работеше в училище за деца с проблеми и беше забелязала, че много от тях се затварят в собствен, вътрешен свят. Но ние искахме Айрит да познава заобикалящата я реалност. Непрестанно й напомняхме да използва апаратчето.
— Значи в онзи ден — предположи Майло, — дори да е била с него, не знаете дали е било включено.
— Подозирам, че по-скоро е било изключено.
Майло се замисли и отново взе да разтрива страните си.
— Тридесет процента с едното ухо, в най-добрия случай. Значи дори с апаратчето не е чувала съвсем ясно какво става наоколо.
— Не. — Кармели дръпна от цигарата и изправи гръб.
— Беше ли доверчива? — намесих се аз.
Той пое дълбоко дъх.
— Трябва да имате предвид, господин докторе, че тя е отраснала в Израел и Европа, където е много по-безопасно и децата са много по-свободни.
— В Израел е по-безопасно?
— Много по-безопасно, господин Стърджис. Вашите медии показват случайни инциденти, но като се изключи политическият тероризъм, престъпността е много ниска. А в Копенхаген и Лондон, където живеехме след това, тя също се чувстваше относително свободна.
— Въпреки че е била дете на дипломат? — попитах аз.