— Разрешително за главен снабдител — казах аз.
— И циничното ми подсъзнание си казва: защо ли протестира толкова ожесточено… някакви други впечатления?
— Не, само онова, което вече казах.
— И никакви потресаващи интуиции?
— Защо?
Той сви рамене.
— Разбирам, че не иска да намесва престъплението в пряката си работа, но не смяташ ли, че можеше да се държи малко по-открито? Поне можеше да прояви желание да прегледа анонимната кореспонденция на консула… не че го виня де. В неговите очи ние сме най-обикновени клоуни.
Най-сетне завихме.
— Да сменим темата: слуховото апаратче. Продължава да ми се струва, че е оставено там нарочно. Може би по този начин убиецът ни казва защо е избрал точно нея.
— Казва ни? Значи играе игри?
— Има игрови елемент, Майло. Елемент на зловеща игра. А и фактът, че Айрит често е изключвала апаратчето и се е потапяла в собствения си вътрешен свят, я превръща в идеалната жертва. При децата оттеглянето във вътрешния си свят често е съпроводено от видима стимулация: фантазират, говорят си сами, правят чудновати движения. Ако убиецът я е наблюдавал, е забелязал всичко това: първо слуховото апаратче, после как Айрит се отделя от останалите деца и изглежда погълната от мислите си, зареяна във фантазиите си. Просто я е извадил от нейния игрови сценарий и я е направил част от своя.
— Отделя се от групата — замислено повтори Майло. — Значи може би просто става дума за лош късмет.
— Смесица от лош късмет и подходящи дадености за жертва.
След миг ми хрумна друга идея.
— Възможен е и съвсем различен сценарий. Убиецът я е познавал. Знаел е, че дори когато е с апаратчето, то е изключено, и човек лесно може да я проследи незабелязано.
Майло шофираше бавно, стиснал зъби и присвил очи, но причината не бе единствено блестящото в стъклото слънце.
— Тогава да се върнем на списъка с познатите. Учителите, шофьорът на автобуса. И съседите, каквото и да говори Кармели. Видял съм достатъчно момичета, насилени по най-жесток начин точно от приятели и познати. Някое якичко съседско момченце, което скришом коли кварталните котки и кучета.
— Затова ли попита за кварталните хулигани?
— Попитах, защото на настоящия етап просто не знам какво друго да питам. Иначе да — мина ми през ум, че е възможно някой да й е имал зъб. Тя е бавноразвиваща се, глуха, еврейка, при това от Израел. Определено има за какво да се хванеш.
— Някой й е имал зъб, но въпреки това специално се е постарал да не обезобразява тялото?
— Той е перверзен тип. Нали ти си психоаналитикът. — В предрезгавелият му глас отчетливо се долавяше раздразнение.
— В медицинската експертиза се уточняваше само възрастта и пола. Бих се поинтересувал от убийства на глухи хора, стига да ми набавиш необходимата информация. Дори на инвалиди изобщо.
— Как дефинираш понятието „инвалид“, Алекс? Много злодеи и жертвите им далеч не се радват на забележителен коефициент за интелигентност. Как би определил пристрастен наркоман, който поема свръхдоза и изпада в кома?
— Тогава нека се спрем на слепи, глухи, парализирани. С документирани увреждания, ако не смяташ, че така пък става прекалено обширно. Непълнолетни жертви, убити чрез удушаване.
Той ускори ход.
— Мога да събера подобна информация. Теоретично. Стига да разполагам с достатъчно време, обувки за износване и колеги от други управления, които са готови да ми сътрудничат, имат що-годе ясна памет и водят що-годе подробен архив. Говоря само за Ел Ей Каунти3. Но ако вече е извършвал подобно престъпление другаде и това е първата му изява на наша територия, шансовете да научим нещо са нищожни. А и вече знаем от Горман, че компютрите на ФБР не са дали нищо, което означава, че нямат регистрирани подобни случаи. Дори да намерим нещо, случаят със сигурност ще бъде отворен. А ако и тогава е бил толкова старателен в заличаването на следите, значи и с отпечатъците няма да има особен напредък.
— Песимизмът — заявих му — вреди на душата.
— Отдавна съм си продал душата.
— На кого?
— На богинята развратница Успех. Но тя избяга точно преди да се разплатим. — Той поклати глава и се разсмя.
— Какво?
— Човекът получава информацията си направо от кметството? Дали пък накрая няма да ме повишат?
— Нека приемем — предложих, — че отговорът е „не“.