Той се разсмя още по-силно.
— Честността ви е похвална, господин докторе.
На кръстовището с Робъртсън спряхме на светофара и Майло посочи ухото си.
— В свой собствен свят… Горкото дете.
След миг добави:
— Да не чуе дявол.
Тази нощ не можах да спя добре. Робин усети как се въртя и ме попита какво става.
— Пих прекалено много кафе.
9.
Кварталът изглеждаше по-зле, отколкото го помнеше.
На улицата, където живееше неговият приятел, къщите бяха хубави. Големи, според неговите представи, а и повечето все още прилично поддържани, доколкото можеше да прецени в тъмнината. Но докато се добере дотук, бе минал през булеварди с безброй заложни къщи, магазини за алкохол и барове. Със сигурност имаше и други магазини, но по това време на денонощието кепенците им бяха спуснати и улицата бе предоставена на полуразсъблечени момичета и разни типове, които пиеха алкохол от бутилки, увити в хартиени торбички4.
Във въздуха отекваха нощните звуци: музика, рев на двигатели, от време на време смях, но рядко радостен. Хората висяха по ъглите, полускрити в сенките.
Тъмнокожи хора, които очевидно нямаха друга работа.
Радваше се, че тойотата е малка и не се набива на очи. Но въпреки това някой все го заглеждаше.
Гледаха го, нехайно пъхнали ръце в джобовете си.
Полуголите момичета се разхождаха нагоре-надолу или просто стояха на тротоара; сводниците им не се забелязваха, но със сигурност бяха достатъчно наблизо да ги следят с поглед.
Знаеше всички тези подробности. Знаеше всички игри, които се въртяха.
Приятелят му го бе предупредил да не се шокира и той се бе подготвил — деветмилиметровият пистолет бе напуснал кутията си под седалката и понастоящем бе затъкнат отляво на колана му, откъдето бързо можеше да го извади за стрелба. Стреляше с дясната ръка.
Стреляше с дясната ръка… добре казано.
И тъй, вече бе тук, подготвен за изненади в рамките на очакваното, но разбира се, основното бе да не се изненадва.
В миг шумната музика от минаваща наблизо кола заглуши мислите му. Беше огромна лимузина, приклекнала тъй ниско над асфалта, че почти се влачеше по настилката. Вътре се виждаха подскачащите бръснати глави на няколко негърчета. Гърмящ бас. Това не е музика. Няма текст. Прилича на заклинание — крясъци на фона на електрически китари.
Грозна, ядна дандания.
Някой изкрещя, мъжът се обърна и погледна в огледалото.
В далечината отекна вой на сирени. После се усили.
Най-страшното.
Спря край бордюра и в този миг линейката го отмина, а после сякаш в миг онемя. Доплеров ефект.
Айрит бе живяла в свят, изтъкан от тишина.
Дали инстинктивно се е потопила в някаква вътрешна вселена, улавяйки вибрациите на собственото си сърце?
Мислеше за нея вече цял ден и цяла вечер, като наум рисуваше, чертаеше догадки и преповтаряше цялата сцена. Но когато тръгна към дома на приятеля си, се насили да пропъди тези мисли, тъй като трябваше да се съсредоточи върху настоящето.
Но наоколо имаше толкова много неща, които го разсейваха. Този град… този квартал, всичките тези промени.
„Да не се шокираш.“
Сви в тъмна странична уличка, после хвана друга, трета, докато най-сетне се озова в напълно непознат свят: сумрачен, тих, където къщите се възправяха строги като неумолими бюрократи.
Домът на неговия приятел изглеждаше досущ като останалите, само че на вратата висеше табела „За продан“.
Добре че го хвана на време.
Изненада!
Спря в двора, зад тъмен на цвят микробус.
Попипа пистолета, огледа се, слезе от автомобила, включи алармената инсталация и се запъти по алеята с цветните лехи към входната врата.
Звънна, отвътре извикаха — „Кой е?“ и в отговор изрече името си.
Вратата се отвори и насреща му грейна усмихнато лице.
— Здрасти!
Влезе и двамата мъже се прегърнаха. Отляво до стената бе изправена старинна махагонова поставка за писма. Отгоре стоеше голям кафяв пощенски плик.
— Да, това е.
— Много ти благодаря.
— Няма за какво. Имаш ли време? Ще влезеш ли да пиеш кафе?
— Разбира се. Благодаря и за кафето.
Приятелят му се засмя и двамата влязоха в кухнята на голямата къща.