— Става дума за времето, когато е бил в гимназията, така ли?
— Мисля, че беше след сатанинската фаза — като че ли втората година в колежа. Или първата, не зная. Помня как четеше Мао, цитираше го на масата и убеждаваше мама и татко, че макар да се мислят за прогресивни, всъщност са контрареволюционери. После пък се занимаваше със Сартр, Камю и екзистенциалистките идеи за безсмислеността на живота. Опитваше се да го докаже цял месец, като не се къпеше и не си сменяше дрехите. — Тя се усмихна. — Всичко свърши, когато изведнъж реши, че все още харесва жените. Следващата фаза беше… като че ли Ейн Ранд5. Тогава се запали по идеята за индивидуализма. След това стана анархист, после пък либералист. Последното, което съм чувала, е, че Роналд Рейгън бил бог, но не сме говорили за политика от години, тъй че не зная какви са били последните му възгледи.
— Това звучи като младежко търсене.
— Сигурно е било така, но аз самата никога не съм минавала през подобна фаза. Винаги съм била в златната среда. Скучното дете.
— А родителите ви как приемаха промените у Нолан?
— Доста спокойно. Бяха толерантни. Не мисля, че разбираха какво им говори, но никога не са го обезкуражавали. — Усмихна се. — Понякога излизаше много смешно — той така се вживяваше във всяко следващо свое откритие. Но ние никога не сме му се присмивали.
Тя кръстоса крака.
— Може би заради него аз самата не съм изживявала подобни неща — той беше толкова непредсказуем, че просто бях длъжна пред мама и татко да бъда по-стабилна личност. Понякога семейството наистина изглеждаше разделено на две: ние тримата и той. Аз винаги съм била близка с родителите си.
Тя изтри очи с кърпичката.
— Докато учех в колежа, излизах с тях насам-натам, ходехме заедно на вечеря. Дори след като се ожених.
— А Нолан не участваше в тези семейни събития, така ли?
— Нолан се откъсна от домашните мероприятия на дванадесетгодишна възраст. Все предпочиташе да е сам и да се занимава със свои неща. Като се замислям сега, откривам, че винаги е пазел личните си неща за себе си.
— Отчужденост?
— Предполагам. Или просто е предпочитал да бъде насаме със себе си, тъй като бе изключително умен. Което пък също противоречи на решението му да постъпи в полицията. Та те са гръбнакът на системата!
— Но понякога могат много да се отчуждят като прослойка. Животът им е изпълнен с насилие и често стават жертва на нагласата „ние — те“.
— И медицинските работници развиват подобна нагласа, но въпреки това аз се чувствам член на това общество.
— А смятате, че Нолан не се е чувствал така?
— Кой знае как се е чувствал? Сигурно животът му се е струвал твърде безнадежден, за да пристъпи към подобна крачка.
Гласът й звучеше напрегнато и сухо.
— Как е могъл да направи подобно нещо, доктор Делауер? Как е могъл да стигне дотам, че вече не си е струвало да чака утрешния ден?
Поклатих глава.
— Татко изпадаше в депресии — обясни тя. — Сигурно е генетично. Може би всички ние сме затворници на собствените си тела.
— Телата са много силни, но човек винаги има избор.
— Не смятате ли, че Нолан сигурно е бил твърде потиснат, за да прибегне към подобна стъпка?
— Понякога мъжете го правят от яд.
Ченгетата го правят от яд.
— И за какво се ядосват? За работата си ли? Опитвам се да науча нещо повече за службата му и да разбера какви затруднения е имал. Обадих се в полицията, за да поискам досието му, но оттам ме насочиха към инструктора му — някой си сержант Бейкър. Понастоящем работи в Паркър Сентър. Беше мил, каза, че Нолан бил сред най-добрите му ученици, той не бил забелязал нищо необичайно и също не можел да проумее случилото се. Потърсих и медицинския му картон — свързах се със застрахователната служба към управлението и използвах медицинските си познания, за да измъкна картона. Още по времето, когато се надявах, че е бил болен от нещо. Но в картона му не се указваше никакво лечение, освен че в продължение на два месеца преди смъртта си посещавал психиатър. Ходил е на консултации до последния момент. Значи е имало нещо нередно. Някой си доктор Лейман. Познавате ли го?
— Как е малкото му име?
— Рун Лейман.
Поклатих глава.
— Кабинетът му се намира в центъра на града. Оставих му няколко съобщения, но той не се обади. Дали ще ви затрудни да се свържете с него?
5
Американски автор (1905 — 1982) от руски произход, известен с полемичните си романи. — Б.пр.