— Какви неща?
— Бутилки от алкохол, пликчета от наркотици. Понякога презервативи или игли. Дори използвана тоалетна хартия. Знаете как е.
— Значи през нощта влизат хора.
— Винаги. — Монтес повиши глас. — Влизат, правят си купони, взимат наркотици. Преди три месеца застреляха двама. Миналата година други двама. Ужасно е за децата.
— Кой е бил застрелян?
— Разни гангстери, де да знам.
Хукс се намеси:
— Случаят Уолъс и Сан Джорджо. Простреляни от минаваща кола, през оградата. — После се обърна пак към Монтес. — Как влизат, сигурно разбиват катинара?
— Прерязват веригата. Или просто се прехвърлят през оградата. И това е вечно.
— Имате ли представа кога за последен път е била прерязвана веригата?
— Кой знае. Преди време непрекъснато сменяхме катинарите. Но сега… училището няма пари и за книги. Внуците ми учат тук.
— Някъде наблизо ли живеете?
— Не, живея в Уилоубрук. Дъщеря ми и мъжът й живеят тук, на Тридесет и четвърта улица. Мъжът й работи на стадиона. Имат три деца — двете учат тук и едно бебе.
Майло кимна.
— Значи вие дойдохте, започнахте да метете и тогава я видяхте.
— Веднага я видях. Висеше ей там. — Той поклати глава и лицето му за миг стана много тъжно. — Езикът… — И отново заклати глава.
— Разбрахте ли веднага, че е мъртва?
— С този език? Естествено, какво друго.
— Значи я свалихте.
— Естествено, защо не? Мислех, че може да е…
— Какво?
Монтес се втренчи в него. Отново облиза устни.
— Може и да е глупаво, не знам, ама мислех, че може да й помогна — знам ли, сигурно… като я видях да виси така, не исках децата да я видят… моите внуци да я видят. А винаги е била мило дете. Исках да изглежда по-добре.
— Познавахте ли я?
— Латвиния ли? Разбира се. Всички я познаваха, тя е луда.
— Често ли идваше насам?
— Не влизаше вътре, стоеше отвън на улицата. — Той почука с пръст челото си. — Живее на Тридесет и девета, на няколко пресечки от дъщеря ми. Всички са я виждали как се разхожда наоколо без дрехи. Малко… не е наред.
— Без никакви дрехи ли? — попита Хукс. Като видя объркания поглед на Монтес, добави: — Съвсем гола ли се разхождаше?
— Не, не. С малко дрехи, но не достатъчно, разбирате ли? — Пак се чукна по челото. — Не беше добре, разбирате ли? Но винаги беше щастлива.
— Щастлива?
— А-ха. Все се смееше. — Погледът му изведнъж помръкна. — Сгрешил ли съм, че я свалих?
— Не…
— Излизам, виждам я, представям си как децата я виждат. Моите внуци. И отидох за нож от склада.
Той размаха въображаем нож.
— Откога работите тук, господине? — попита Майло.
— От девет години. Преди това дванадесет години работех в гимназия „Дорси“. Онова училище беше хубаво. Но сега има същите проблеми като тук.
Майло посочи тялото.
— Когато видяхте Латвиния, с тези дрехи ли беше?
— Какво искате да кажете?
— С бикини ли беше?
— Да — ама вие какво…
— Не, просто се опитваме да разберем как е изглеждала, когато сте я видели за първи път.
— Както сега — ядно отвърна мексиканецът. — По същия начин, с гащи, и всичко. Аз взех нож, прерязах въжето и я сложих на земята. Сигурно съм си мислел, че ще стане чудо и още не е умряла. Ама тя беше умряла. Тогава се обадих на 911.
— А защо я поставихте в тази поза?
Монтес гледаше неразбиращо.
— С ръцете край тялото — обясни Хукс. — Сякаш сте искали да изглежда добре.
— Естествено. Защо не? Защо да не изглежда добре?
Хукс го пусна да си върви и той се запъти към централната сграда.
— Какво ще кажеш? — попита тъмнокожият детектив Майло.
— Има ли причини да се съмняваме в историята му?
— Не мисля, но ще го проверя, и ако момичето е било изнасилено, ще се опитам да му взема проби. — Той се ухили. — В знак на благодарност към Добрия Самарянин. Но сме виждали достатъчно такива, които в крайна сметка съвсем не се оказват толкова добри. Питам се обаче, ако той е виновен, защо би я убил точно тук, на работното си място, привличайки вниманието върху себе си.
— Кървясали очи — разсъждаваше на глас Майло. — Сигурно си е легнал късно.