Хелена Дейл ми се обади вечерта, уговорихме се да я приема у дома на следващия ден сутринта. Появи се точно в определения час — беше висока, красива жена на около трийсет, с много късо подстригана права руса коса и с мускулести ръце. Носеше тъмносиня фланелка без ръкави, джинси и маратонки, нахлузени на бос крак. Овалното й лице беше с равномерен слънчев загар, очите й бяха светлосини, имаше прекалено широка уста. Не носеше никакви бижута, нито венчална халка. Ръкува се с мен, направи несполучлив опит да се усмихне, благодари за отзивчивостта, а аз я въведох у дома. Поканих я в кабинета, предложих й да седне, а тя се настани на стола с изпънат гръб, сякаш бе глътнала бастун, и отпусна ръце в скута си.
— За пръв път го правя — промърмори Хелена. Гласът й беше мелодичен, но някак авторитетен, нетърпящ възражения — задължителен атрибут за сестра от спешно отделение.
— Дори след развода отказах да разговарям с психотерапевт — добави. — Всъщност не знам защо съм тук…
— Може би искате да разберете каква е причината за нещастието — меко я прекъснах.
— Дявол знае… Известни ли са ви… обстоятелствата около смъртта на брат ми?
Кимнах.
— Поведението му с нищо не подсказваше намеренията му. Нолан беше…
Тя избухна в ридания.
Сетне ми разказа всичко от игла до конец.
— Нолан беше умен… нещо повече, надарен бе с изключителна интелигентност. И през ум не ми минаваше, че ще стане полицай. Не искам да обиждам никого, но общото мнение е, че ченгетата не са от най-умните, нали?
Оставих думите й без коментар и вместо това казах:
— Значи Нолан е бил интелектуалец. Имаше ли висше образование?
— Следваше психология в „Нортридж“, но след втората година напусна. Той… той… ами това му беше слабостта — не изкарваше нещата докрай. Може би напускането на университета бе своеобразен бунт срещу родителите ни. Или пък просто му е писнало, бог знае каква е била причината. Никой не подозираше, че ще постъпи в полицията. Единственото обяснение според мен е, че политическите му възгледи са станали консервативни и е решил да служи на закона. Ала работата е там, че винаги си е падал по… долнопробното.
— Не ви разбирам.
— Харесваше гадориите, грозното в хората и в отношенията помежду им. Като малък гледаше най-отвратителните филми на ужаса. В последния клас на гимназията си пусна дълга коса и си проби пет дупки на ушите. Родителите ми бяха убедени, че е последовател на сатанизма.
— А беше ли?
— Нямам представа. Обаче знаете какви са родителите.
— Навярно са му вдигали скандали.
— Не, не беше в стила им. Оставяха го да си прави каквото пожелае, очаквайки лошият период да премине.
— Били са толерантни.
— По-скоро нерешителни. Нолан винаги ги е въртял на малкия си пръст… — Тя замълча, без да довърши изречението.
— Къде сте прекарали детството си?
— В Уудланд Хилс. Баща ми беше инженер, почина преди пет години. Мама също е покойница, получи удар след смъртта на татко. Започвам да си мисля, че е имала късмет, защото нямаше да преживее онова, което стори Нолан. — Тя сви юмруци.
— Имате ли други близки роднини?
— Не. Нолан беше ерген, а аз съм разведена и нямам деца.
— И сега сама понасяте всичко това… — промърморих.
— Имате право. Докъде бях стигнала? О, до онази история със сатанизма. Увлечението на Нолан беше краткотрайно, скоро той си възвърна интересите на нормален юноша: училището, спортът, момичетата и колата му.
— Продължаваше ли да се вълнува от отвратителното и грозното?
— Мисля, че не… всъщност не знам защо го споделих с вас… Питам се защо го е направил на публично място, пред очите на толкова много хора. Сякаш е искал да каже на целия свят да върви на майната си.
— Може би именно това е било посланието му.
— Струва ми се толкова театрално… — продължи тя, сякаш не ме бе чула. — Нолан беше от хората, чието появяване непременно ще забележиш. Като малък жадуваше да бъде център на внимание. Ала имаше моменти, когато странеше от всички, затваряше се в себе си. А по-късно… по-късно… истината е там, че с течение на времето все повече се отчуждавахме. А сега…
Сълзите й рукнаха, но тя успя да се овладее.
— Изпадал е в депресия, така ли? — подканих я аз.
— Това е семейна черта. — Хелена потърка коленете си и се загледа в някаква точка зад гърба ми. — Преди години татко се подложи на шокова терапия заради депресията си. Тогава не ни казаха истината, едва след смъртта му мама ни обясни какво се е случило. Всеки път, когато татко се върнеше у дома, изглеждаше уморен до смърт, а паметта му изневеряваше. Сигурна съм, че тъкмо лечението с шокова терапия увреди мозъка му.