Интересен човек.
Предупреждава ли ме?
Може би тук се крие някаква тъмна тайна, за която по-добре Хелена да не узнава?
Прехвърлях наум наученото за Нолан.
Резки промени в настроението, търсач на емоции, неочаквани залитания в политически крайности.
Дали е превишил правомощията си — в полицейската си работа? Или има нещо друго, което най-добре да остане в неизвестност?
„Случаят е свързан с полицията, а знаете какъв е общественият климат и така нататък.“
Видеозаписи на побой над заподозрени; ченгета, които бездействат, докато бунтуващите се изпепеляват града; проява на небрежност в разследването на важни случаи — напоследък престъпността в самата полиция много зачести. Лосанджелиската дирекция на полицията се радваше на вниманието, с което биха удостоили във Ватикана защитник на правото за аборт.
„Журналистите дебнат.“
Дали Лейман е имал и други полицейски случаи, които са го наплашили?
Каквато и да е причината, той очевидно се опитваше да ме отклони от евентуална психологическа „аутопсия“ на Нолан.
Отделът бе възприел на драго сърце желанието на Хелена да няма тържествено погребение.
Може би са бързали да потулят нещата?
Нолан: умен и различен, понеже чете книги.
Отчужден.
Премества се от Западен Ел Ей в Холивуд.
Защото е човек на действието?
На незаконното действие?
Дали се е забъркал в нещо, единственият изход от което е бил да се самоубие?
Докато размишлявах над тези неща, Хелена се обади: говореше припряно.
— Бързате ли?
— Заета съм. Току-що оперирахме един пациент с инфаркт, който беше развил тумор на голяма артерия. Хирургът не знаеше, и докато отваряше едната, другата се запуши. Но издържа — пациентът де — и нещата се поуспокоиха. Обадих се, защото веднага след срещата ни отидох в апартамента на Нолан, готова да подредя всичко и може би дори да открия нещо. — Тя замълча и шумно въздъхна. — Влязох в гаража и там всичко беше наред, но някой е разбивал жилището, доктор Делауер. Беше в пълен безпорядък. Взели са дека и телевизора, микровълновата печка, всички съдове, няколко лампи, картините от стените. Може би липсват и дрехи. Сигурно са дошли с камион.
— Боже мили — възкликнах. — Много съжалявам.
— Негодници. — Гласът й се разтрепери. — Гадове.
— Никой нищо ли не е забелязал?
— Сигурно е станало през нощта. Къщата е двойна, там живеят само Нолан и хазайката му, която е зъболекар и в момента е на конференция извън града. Обадих се в полицията и ми отговориха, че могат да пристигнат най-рано след час. Трябваше да бързам за работа и затова си оставих телефона и тръгнах към болницата. Но какво могат да направят те? Ще напишат доклад и ще го заведат в архива? Лошото вече е станало. Дори ако тия мръсници се върнат, няма какво да вземат, освен… колата на Нолан… Господи, как не се сетих за това! Фиерото му! В гаража е. Или не са го видели, или не са имали време и ще се върнат да приберат и него — божичко, трябва да се върна, но някой трябва да дойде с мен, за да закарам фиерото у нас… толкова неща трябва да се уреждат, току-що се обади адвокатът за последните документи… да ограбят ченге. Проклет град… наемът му е платен до края на месеца, но в крайна сметка ще се наложи да разчистя всичко и… трябва пак да отида…
— Искате ли да ви придружа?
— Ще го направите ли?
— Разбира се.
— Толкова мило от ваша страна, но не, не мога да приема.
— Не се притеснявайте, Хелена. Нямам нищо против да дойда с вас.
— Просто… сериозно ли говорите?
— Къде се намира жилището?
— Уилшър. На Сикамор близо до Бевърли. Не мога да изляза веднага, чакат ме прекалено много пациенти в нестабилно състояние. Може би към средата на смяната, ако има достатъчно сестри. А ако вече са отмъкнали проклетата кола — много важно.
— Значи се уговаряме за довечера.
— Не мога да ви моля да идвате толкова късно, доктор Делауер…
— Никак не ме затруднявате, Хелена. Аз съм нощна птица.
— Не зная точно кога ще се освободя.
— Обадете ми се, като свършите. Ако съм свободен, ще се видим там. Ако не съм, ще трябва да се справите сама. Съгласна ли сте?
Тя тихо се засмя.
— Съгласна съм. Толкова съм ви благодарна. Не зная как щях да ида сама.
— Можете ли да ми отделите още минутка?