Кръгло петно на стената над леглото издаваше, че някога там е висял часовник.
И това бе всичко.
— Единственото, което не разбирам — каза тя, — е къде са всичките му книги. Книги поне винаги е имал в изобилие. Обожаваше да чете. Мислите ли, че крадците може да отмъкнали и тях?
— Грамотни престъпници — отбелязах аз. — Сред тях имаше ли ценни издания?
— С колекционерска стойност ли? Не зная. Просто помня стаята на Нолан вкъщи — цялата беше затрупана с книги.
— Значи никога не сте идвали тук?
— Не — каза тя с тон, сякаш правеше признание. — По едно време живееше в Долината и съм ходила там няколко пъти. Но след като постъпи в полицията, се премести на другия склон на хълма…
Тя сви рамене и докосна завивката.
— Възможно е просто да ги е раздал — предположих аз.
— Защо би направил подобно нещо?
— Понякога хората, които замислят самоубийство, раздават вещите, на които държат. По този начин сякаш узаконяват пред себе си финалната крачка.
— О! — Очите й се навлажниха и тя се извърна, а аз бях сигурен, че си помисли — „Не ги е дал на мен“.
— А може би съществува друга причина, Хелена. Казвате, че Нолан променял възгледите си доста ненадейно. Ако книгите са били политически, с идеи, в които вече не е вярвал, може би е решил да се отърве от тях.
— Както и да е. Да се махаме оттук. Да вървим да проверим дали колата все още е в гаража.
Задният двор бе по-добре поддържан от моравата отпред — няколкото кайсиеви и прасковени дръвчета бяха добре подкастрени, а въздухът ухаеше на цъфнали цитрусови храсти. Гаражът беше двоен. Хелена отвори лявата половина. Вдясно от входа висеше шнурче, с което включихме осветлението и пред нас се разкри ниско помещение със струг до стената.
Аленочервеното фиеро бе покрито с тънък слой прах, а гумите му бяха почти спаднали. Отдавна не е било карано.
Обиколих колата и надзърнах през лявата врата. Ламарината до ключалката бе доста нагъната и стъклото беше напукано, но все още цяло.
— Опитали са да задигнат и нея, Хелена. Или са се изплашили, или не им е останало време.
Тя се доближи и въздъхна.
— Ще трябва да извикам Пътна помощ.
Останалата част от гаража бе заета от дървен тезгях, етажерки, запълнени с кутии с боя и изсъхнали четки, велосипед с едно колело, спаднала баскетболна топка и няколко кашона, завити с омачкан водолазен костюм. Поставката за инструменти над тезгяха бе празна.
— И сечивата му ги няма — рече Хелена. — Имаше ги още от училище. Беше изпаднал в артистичен период — резбоваше дърво — и убеди мама и татко да му купят пълния комплект. Скъпи неща. Но скоро изгуби интерес… А в онези кашони сигурно има книги.
Тя отиде да провери и отметна неопреновия костюм. Най-горният кашон беше незапечатан.
— Празен е — обяви младата жена. — Това е чиста загуба на… я виж ти!
Тя повдигна втория кашон. Изглеждаше доста тежък, съдейки по напрежението на ръцете й.
— Но е запечатан: — Тя безуспешно се опита да разреже лепенката с ключа от входната врата. Аз извадих джобното си ножче и направих по-дълбок прорез.
Тя ахна.
Вътре имаше кожени албуми в различни цветове. Най-горният беше черен и беше надписан със златни букви: „СНИМКИ“. Хелена бързо го разтвори и отвътре изпод целофанени листа се усмихнаха избледнели лица.
Тя запрелиства страниците бързо, почти нервно.
Все същите хора в различна обстановка: едра майка, кльощав баща, две силно руси деца, а отзад ту дървета, ту океан, виенско колело, или просто синьо небе. На всички тези снимки Хелена бе на не повече от дванадесет години. Нима тогава семейният живот е спрял?
— Семейните ни албуми — обясни тя. — Търся ги откакто мама почина и изобщо не съм подозирала, че той ги е взел.
Тя отгърна следващата страница.
— Татко и мама… изглеждаха толкова млади. Това е толкова… — Тя затвори албума. — Ще ги разглеждам после.
Вдигна кашона и го занесе в мустанга си. Постави ги на предната седалка и хлопна вратата.
— Е, поне намерих нещо важно — благодаря ви, доктор Делауер.
— Моля ви.
— Утре ще изкарам и колата. — Тя притисна ръка към гърдите си. Пръстите й трепереха. — Нолан е взел албумите от мамината къща без да обели и дума. Защо не ми е казал? Защо не споделяше нищо?