При Еко Парк Латинска Америка завладява Ел Ей. После иззад поредната пътна детелина пред погледа ми изникна гледката на небостъргачите в центъра — кули от синя стомана и бял цимент с позлатени огледални стъкла прорязваха небето с цвят на пресечено мляко.
Кабинетът на Лейман на Седемдесет и седма улица се намираше в прекрасна шестетажна стара сграда, облицована с варовик, разположена в най-лъскавата част на квартала, където преобладаваха раираните костюми и бизнес органайзерите, и никъде не се забелязваха бездомни или болни.
Оставих колата на един платен паркинг и продължих пеша. Целият партер на сградата бе нает от някаква застрахователна компания, където се влизаше през отделен вход. Отдясно имаше отделно фоайе към останалите етажи — то бе просторно и отблъскващо студено, облицовано с тъмносив гранит с декоративен златен парапет, с два открити асансьора с позлатени клетки, вътре се носеше уханието на тютюн и афтършейв, но зад резбования плот от орехово дърво на рецепцията нямаше никого.
На плана бе указано, че вторият и третият етаж са заети от частна Американска банка на име „Американ Тръст“, а на четвъртия се помещава клуб на име „Сити Клуб“, където се влиза само с личен ключ от асансьора. Останалите наематели бяха най-различни инвестиционни компании, адвокати, счетоводители, и, на последния етаж, д-р Рун Лейман, доктор на науките, „Консултант“.
Необичайно място за терапевт, а и никъде не се казваше, че е психолог. За да не се смущават онези, които се срамуват от психиатрично лечение?
Едната клетка слезе на партера и аз се изкачих на шестия етаж. Таваните на коридора бяха високи, белосани, украсени с гипсови орнаменти; стените бяха облицовани с дъбова ламперия, а подът бе застлан с червеникавокафяв мокет на бели звездички. Вратите също бяха дъбови, с лъснати наскоро сребърни табелки. От невидими колони се лееше тиха, безлична музика. Коридорът бе украсен с ловни литографии, а на всеки пет-шест метра върху лакирани маси в стъклени вази бяха наредени свежи цветя. Нямаше нищо общо с голия коридор в еврейското консулство.
Кабинетът на Лейман се намираше в ъгъла, в съседство с многочленна адвокатска кантора. Име и степен на сребърна табелка, където занятието отново не се споменаваше.
Натиснах дръжката. Заключено. На дървения панел отдясно светеше кехлибарено оранжевата лампичка на звънец.
Натиснах го и веднага ми отвориха. Озовах се в много тясно антре с кафяви стени, обзаведено с два сини стола и диван в стил „Кралица Ана“, с твърда зелена тапицерия. На стъклена масичка бяха разпръснати „Уолстрийт Джърнал“, „Таймс“ и „Ю Ес Тудей“. Стени без украса. От два скрити аплика струеше уморена светлина. На вътрешната врата имаше друг звънец, чиято табелка подканяше: „Моля, позвънете“.
Но още преди да съм посегнал, вратата се отвори.
— Доктор Делауер? Доктор Лейман. — Същият сух, плътен глас, но сега звучеше още по-приглушено, почти тъжно.
Стиснах меката длан и взаимно се огледахме. Той беше над петдесет години, висок, със заоблени рамене, мек на вид човек с рошава бяла коса и едри, размити черти. Гъстите му вежди бяха надвиснали над уморените му очи. Кафявите му ириси се опитваха да надникнат иззад присвитите клепачи.
Беше с тъмносиньо двуредно сако със златни копчета, сиви панталони, бяла риза, разхлабена розова вратовръзка, небрежно затъкната в джобчето на сакото бяла кърпичка и черни обувки.
Имаше омачкан вид, въпреки че дрехите му бяха идеално изгладени. И скъпи. Сакото беше кашмирено. Копчетата на маншетите не бяха декоративни, което издаваше, че е шито по поръчка. Яката бе зашита с единичен шев. Вратовръзката му бе от плътна коприна.
Той ме покани да вляза. В останалата част от апартамента се помещаваше малка тоалетна с орехова ламперия на стените и огромен кабинет, боядисан в масленожълто, с висок, орнаментиран таван и овехтял червеникав дъбов паркет, на места подут. Напреки на стаята бе проснат износен, на вид много стар син персийски килим. Още два сини стола и масичка с филигранна инкрустация оформяха къта за разговор в дъното на стаята. По средата на стаята нямаше нищо, освен килима, а в отсрещния край до масивно писалище от черешово дърво бяха поставени два фотьойла, тапицирани в черен туид.
Викторианските махагонови етажерки бяха претрупани с книги, но стъклените вратички яростно отразяваха светлината от прозореца и скриваха заглавията. Прозорците бяха тесни и високи, закрити в горния си край с рубиненочервени кадифени завеси, и очертаваха правоъгълен отрязък от градския пейзаж.