— Беше ли Нолан прекалено обременен, за да върши полицейска работа?
— Очевидно, но това така и не се изясни. До последния момент. — Бе повишил тон, а страните му се бяха зачервили и руменината пропълзяваше като змия под брадичката му и се скриваше в гънката на яката.
Може би е пропуснал знак за задаваща се опасност? Собствения си гръб ли прикриваше?
— Пълна трагедия. Нямам какво повече да кажа. — Той се изправи.
— Доктор Лейман, не исках да кажа, че…
— Но някой друг може да каже и аз няма да допусна подобно нещо. Всеки сериозен терапевт знае, че на човек, твърдо решен да се самоунищожи, не може да се помогне по абсолютно никакъв начин. Само вземете за пример самоубийствата в психиатричните клиники, където пациентите са под непрестанен надзор.
Той се приведе към мен, подръпвайки ревера на кашмиреното си сако.
— Кажете на вашата пациентка, че брат й я обичаше, но проблемите му го съсипаха. Проблеми, за които е по-добре изобщо да не научава. Повярвайте ми — много е по-добре.
И ме гледа втренчено.
— Сексуални проблеми?
Той махна с ръка.
— Предайте й, че сте говорили с мен и аз съм ви казал, че е бил в депресия и че полицейската служба може би е усложнила проблемите му, но не тя е причината за тях. Нека знае, че самоубийството не можеше да се предотврати и тя няма нищо общо с него. Помогнете й да запълни емоционалните празнини. Нашата работа се състои в това. Да кърпим, да утешаваме. Да разтриваме болното място. Да казваме на пациентите си, че всичко е наред. Ние сме вестители на новината, че всичко е наред.
През яда избиваше нещо, което ми се стори познато. Тъгата, която може да се породи в резултат на дългогодишно поемане на отровата на другите. Рано или късно повечето терапевти се сблъскват с нея. Понякога им минава, но се случва да се загнезди в душата като хронична инфекция.
— Сигурно е така — отвърнах. — Наред с други неща. Понякога е доста трудно.
— Кое?
— Разтриването на болните места.
— О, не зная. Човек сам избира професията си и трябва да я практикува. Това е тайната на професионализма. Няма място за оплаквания.
„Като стане напечено, терапевтът става още по-печен.“ Питах се дали е прилагал на Нолан подхода „горе главата“. Ръководството на полицията би било доволно точно от такова нещо.
Той се усмихна.
— След всичките тези години, работата ми ме обогатява.
— От кога практикувате?
— От шестнадесет години. Но професията продължава да ме интригува. Може би защото първата ми кариера беше в света на бизнеса, където властва съвсем друга философия: Не е достатъчно аз да успея. Ти трябва да се провалиш.
— Брутална е — отбелязах.
— О, доста. В сравнение с онзи свят, полицията е нещо елементарно.
Той ме изпрати до вратата и докато подминавах претрупаната библиотека, този път успях да различа няколко заглавия. Организационна структура, групово поведение, управленски стратегии, психометрично тестуване.
Отвън в чакалнята ми каза:
— Съжалявам, че не съм в състояние да ви разкрия нещо повече. Цялата ситуация беше… отблъскваща. Нека сестра му запази своя образ на Нолан. Повярвайте ми, това е много по-човечно.
— Тази неописуема патология у него — попитах аз — беше ли пряко свързана със самоубийството?
— Твърде е вероятно.
— Изпитваше ли някаква вина за нещо?
Той закопча сакото си.
— Аз не съм свещеник, доктор Делауер. Вашият клиент иска илюзии, а не факти. Повярвайте ми.
На слизане с асансьора се чувствах така, сякаш току-що ме бяха насилили набързо да погълна безобразно скъп, безвкусен обяд. Започвах да преповтарям разговора наум.
Защо ми бе изгубил времето?
Дали бе възнамерявал да ми каже нещо повече, но впоследствие бе размислил?
Може би се чувстваше професионално уязвим, защото е пропуснал нещо фатално?