— Какви бяха взаимоотношенията му с Нолан? Караха ли се?
— Татко не се караше с никого. Беше благ, изглеждаше уравновесен.
— Как реагира Нолан, когато баща ви умря?
— Плака на погребението. Двамата се постарахме да утешим мама, после той отново се затвори в себе си. — Тя прехапа долната си устна, сетне продължи: — Не исках да устройвам пищно погребение на Нолан, с почести и прочее… Колегите му от участъка веднага се съгласиха, сякаш искаха час по-скоро да си измият ръцете и да забравят случилото се. Кремирах останките му. Наскоро научих, че ми е завещал всичко, което е притежавал. Наследница съм и на имуществото на родителите ми. От цялото семейство само аз останах жива…
Мъката й беше толкова неподправена, сякаш искрено съжаляваше, че не е била достатъчно близка с брат си.
— С какво се е занимавал Нолан, след като е напуснал университета?
— С какво ли не, смени доста работни места. Известно време загубихме връзка, после се обади и съобщи, че е завършил полицейската академия. Не го бях виждала от погребението на мама, от година и половина. Обясни ми, че академията била „пълен въздух“, че бил сред отличниците на випуска. Каза, че държал да ме уведоми за новото си поприще, за да не припадна като го видя в патрулна полицейска кола.
— Веднага ли е бил назначен в холивудската полиция?
— Започнал е кариерата си в Лос Анджелис. Обаждаше се да ме предупреди да не се изненадам, ако случайно го видя да кара някоя жертва в спешното отделение на „Сидърс“.
„Ако случайно го видя.“ Онова, което Хелена описваше, не приличаше на семейни отношения, а на инцидентни срещи между хора, които едва се познават.
— Какво ще кажете за отношението му към жените?
— Докато учеше в гимназията, излизаше с различни момичета, после почти не сме се виждали… — Тя стана и нервно закрачи напред-назад, като продължи да говори: — Всичко в живота на Нолан ставаше много лесно, сякаш за него не съществуваха никакви пречки. Може би и сега е избрал най-лесния начин. Може би тъкмо това е проблемът — не е бил подготвен за момента, когато ще престане да му върви. Нолан винаги е искал да бъде забелязван, какво го е привлякло в професия, изискваща безропотно подчинение? — Тя престана да се разхожда, впери поглед някъде в пространството и после отново седна. — Може би сега се чувствам гузна, задето не съм била достатъчно близо до него през цялото това време. Ала винаги съм имала усещането, че ме държи на разстояние. — Отново избухна в ридания, раменете й се разтърсваха. Когато се поуспокои, добави: — Нолан все казваше, че не му трябват пари, нищо не му трябвало. Дали пък отдавна не е замислял да… да го направи?
Преди да успея да й отговоря, тя скочи на крака и решително каза:
— Ще се разсърдите ли, ако веднага си тръгна?
Кафявият й мустанг беше паркиран встрани от тясното шосе, което се вие като серпентина по хълма недалеч от Бевърли Глен. Въпреки че все още нямаше пладне, бе доста горещо, а тръпчивото ухание на бор, долитащо от близката клисура, действаше освежаващо.
— Благодаря ви — промърмори Хелена, докато отключваше колата.
— Желаете ли да се запишете за ново посещение? — предпазливо попитах аз.
Тя седна зад волана и свали стъклото. Колата беше безупречно чиста, две бели престилки висяха закачени над задната врата.
— Удобно ли е да ви се обадя допълнително? Трябва да проверя графика си.
„Не ме търси, ще ти се обадя“ е обичайната реплика на жените, които искат да прекъснат любовна връзка.
Думите на Хелена означаваха същото.
— Разбира се — отвърнах.
— Още веднъж ви благодаря, доктор Делауер. Ще ви се обадя.
Жената натисна газта и отпраши по шосето, а аз се запътих обратно към къщата, размишлявайки върху оскъдните сведения, които бях научил от посетителката.
Разказът на Хелена ме караше да вярвам, че всички в семейството й са имали сериозни психични отклонения. Ами ако шефовете на Нолан са го смятали за „по-различен“? Това допълнително би задълбочило умопомрачението, предизвикано от работата. Човъркаше ме мисълта, че Нолан е бил заобиколен от хора с умствени увреждания, които са му подействали пагубно. Разбира се, Хелена беше потресена от смъртта му, но това не ме изненадваше. Нищо от разказа й не ми подсказваше защо младежът е захапал дулото в „Гоу Джи“. Едва ли бих могъл да изкопча нещо повече от сестрата — начинът, по който се разделихме, недвусмислено показваше, че това бе първата и… последната ни среща.