Позвъних в медицинската комисия, за да се уверя, че Рун Макки Лейман наистина притежава съответното разрешително да практикува психология в Калифорния, което датира от преди пет години. Бе получил научната си степен в някакъв университет на име „Ню Доминиън“, а клиничния си стаж бе изкарал във фондацията „Патфайндър“ — институции, за които изобщо не бях чувал.
Никога не са подавани оплаквания срещу него, квалификацията му е напълно законна.
Помислих за него още известно време, и осъзнах, че нищо не бих могъл — или не трябва — да правя. В крайна сметка той бе прав: ако Нолан е бил твърдо решен да се прости с този свят, никой не би бил в състояние да го възпре.
„Сериозни проблеми.“
На въпроса ми за сексуалността отвърна с многозначително мълчание, тъй че може би проблемът се криеше в това.
Отблъскваща ситуация.
Сестрата по-добре да не знае.
Което ме отведе до основния въпрос: какво да кажа на Хелена?
15.
Обадих се в болницата, но Хелена не беше там. Нямаше я и в къщи, и аз й оставих съобщение, а после се обадих на Майло в полицията.
— Някакви нови прозрения? — попита той.
— За съжаление, не. Всъщност се обаждам за Нолан Дейл.
— Какво за него?
— Ако си зает…
— Де да бях. Цял ден вися на телефона и най-близкото, което изрових, е отвлечено бавноразвиващо се тринадесетгодишно момченце от Нютън. Тялото така и не било открито, но се появили обувките, пълни със засъхнала кръв. Били оставени пред участъка в Нютън. Не изпитвам усещането, че ми е светнала гениална идея, но по-късно ще отскоча до там да разгледам доклада. Та какво за Дейл?
— Току-що се срещнах с психоаналитика му, екземпляр на име Рун Лейман. Да си чувал за него?
— Не. Защо да съм чувал?
— Препращали са му пациенти чрез полицията и имам чувството, че се води към ЛДП.
— Възможно е. Конкретна причина ли те кара да питаш за него?
Разказах му за посещението си.
— Значи подозираш, че е оплескал лечението на Нолан и сега си пази гърба.
— Намекна, че Нолан имал сериозни проблеми, за които Хелена по-добре да не знае.
— Което значи, че ако е пропуснал нещо, то изобщо не е било маловажно.
— Именно. А и е чудат тип, Майло. Работи в сграда, пълна с адвокати и банкери, нарича се консултант, но не споменава каква професия практикува. Все пак има законно разрешително, срещу него не са подавани оплаквания, тъй че най-вероятно преувеличавам. Но бих искал да зная защо Нолан го е посещавал. Дали дирекцията води архив?
— Ако е било във връзка с работата, със сигурност се пази нещо, но я се опитай да се докопаш до него. Особено след самоубийството. Ако е кандидатствал за пенсия поради нервна преумора или за някаква друга компенсация, ще има документи, но пак ти казвам, че когато на определени хора им изнася, нещата изчезват безследно.
— Това е друг въпрос. Ако е бил под стрес, защо се е преместил от Уест Ел Ей в Холивуд?
— Хвана ме натясно — сигурно му е писнало от скапаните величия и пребитите им съпруги.
— Аз предположих, че е искал по-активна работа. Обичал е да се излага на рискове. — Разказах му за обрания апартамент и евтината ключалка на задната врата.
— Не се изненадвам. Ченгетата или откачат на тема охранителни системи, или на тема риск и въобще не се пазят. Ако обществеността знаеше колко често ставаме обект на насилие, щяха да ни имат още по-малко доверие. Ако изобщо е възможно.
— Но ако Нолан е искал напрегната работа, защо не е издържал?
Той изръмжа.
— Ти ще кажеш, аз не ги разбирам тези работи. Струва ми се, че и двамата сме в задънена улица. Бих ти предложил да му прегледам досието, но зная, че би било загуба на време. Единственият човек, който може да ти каже нещо, е инструкторът му.
— Хелена вече е говорила с него и той не можел да проумее случилото се.
— Как се казва?
— Някой си сержант Бейкър.
— Уесли Бейкър?
— Не му зная първото име. Хелена ми каза, че сега работел в Паркър Сентър.
— Точно Уес Бейкър. — Гласът му се промени. Майло заговори по-тихо. И по-предпазливо.
— Познаваш ли го?
— О, да… любопитно.
— Кое е любопитно?