Така че, да живее интуицията!
3.
Майло ми се обади след два дни, в осем сутринта:
— Умниците пак ми набутаха случай, чието разследване е попаднало в задънена улица. Излишно е да ти казвам, че имам въпиеща нужда от помощта ти и не разполагам с никакви средства за хонорара ти.
— Я, чакай, чакай малко — вметнах се аз. — Всъщност защо съм длъжен да ти правя услуги?
Той се засмя:
— Защото съм страхотен симпатяга.
Престорих се на водещ телевизионна игра и додадох:
— Я опитай пак.
— Защото си психоаналитик и си свикнал да ти се подчиняват безпрекословно. — Той въздъхна тежко и промърмори: — Убито е хлапе, Алекс, петнайсетгодишно хлапе. Знам отношението ти към подобни случаи, но този е изключително важен. Дано ми отделиш малко време, иска ми се да пообсъдим това-онова.
Когато му отворих, Майло стоеше на прага, гушнал огромна кутия с досиета. Носеше тюркоазно поло, опънато върху шкембенцето му, изпомачкани кафяви джинси и овехтели бежови ботуши. Беше едър мъжага, висок над метър и осемдесет и от години поддържаше едно и също тегло — сто и двайсет килограма, натрупани главно около кръста му. Подстриган бе в типичния за него стил, макар използването на думата „стил“ за прическата на Майло да бе равностойно на престъпление: косата му бе ниско подстригана отстрани и отзад, а отгоре се развяваше рошав перчем. Белите нишки вече надделяваха в битката с черните, а бакенбардите му бяха изцяло побелели. Майло е с девет месеца по-голям от мен и когато го погледна, си казвам: „Брей, как лети времето!“.
Той постави кутията върху кухненската маса. Лицето му, надупчено от едра шарка, бе тебеширено бяло, а зеленикавите му очи бяха помътнели. Явно бе прекарал няколко безсънни нощи. Майло хвърли настървен поглед към хладилника и намръщено попита:
— Е, писмена молба ли искаш?
— Какво да бъде — храна или пиячка?
— От шест сутринта си блъскам главата над този случай.
— Значи се нуждаеш от двете.
— Както кажеш, докторе. — Протегна се и се стовари на стола, който изскърца под него.
Приготвих му сандвич със студено печено говеждо и му го поднесох заедно с кутия прясно мляко. Той набързо омете всичко и доволно въздъхна. Сетне извади от кутията превързаните с ластици досиета.
— Жертвата е момиче на име Айрит Кармели. Петнайсетгодишна, с леко забавено умствено развитие. Преди тринайсет седмици някой я е похитил и я е убил по време на училищна екскурзия в Санта Моника Маунтийнс — обществен природен резерват. Екскурзията се организира всяка година с цел да се внесе малко красота в монотонния живот на децата.
— Всичките ли възпитаници са със забавено умствено развитие?
— Да, всички имат някакъв здравословен проблем. Това е специално училище. — Той прокара длани по лицето си, сякаш се миеше без вода, сетне продължи: — Децата слезли от автобуса и навлезли на около километър в парка. Местността е обрасла с гъсти гори, но има отлично маркирани пътеки за начинаещите туристи. Децата се разхождали около час, закусили и после ги качили на автобусите. Проверили учениците и установили, че Айрит я няма. След като не я намерили, позвънили в полицейския участък в Уест Сайд, откъдето изпратили две патрулни коли, но и те нищо не открили и се обърнали за помощ към специалния отряд К-9. След половин час хората с обучените кучета пристигнали в резервата и след още трийсет минути животните надушили трупа. Тялото на мъртвата Айрит се намирало на около два километра от входа на парка, в боровата горичка. Липсвали каквито и да било следи от физическо насилие, кръвоизливи и отоци, нямало дори капчица кръв. Ако не била странната поза на жертвата, щели да предположат, че Айрит е получила инфаркт или нещо подобно.
— Каква е била позата — сексуална ли?
— Не, след секунди ще ти покажа фотографиите. Съдебният лекар установил увреждания на подезичната и гръдната кост, както и на фаринксовите мускули. Момичето не е било изнасилено.
— Била е удушена — промърморих. — Но как не се забелязват външни белези?