— Депресиран?
— Връщайки се назад в спомените си, бих казал да, може би е бил депресиран, но не проявяваше клинични симптоми. — Той млъкна. — Поне доколкото аз с лаичните си познания бих могъл да преценя. Искам да кажа, че имаше добър апетит и работеше старателно, винаги готов за действие. Просто не се смееше и никога не се радваше. Сякаш бе импрегниран с някакво специално покритие — нещо като противоемоционален лак.
— За да не бъде уязвен?
Бейкър сви рамене.
— Това не е по моята част. Постъпката му изненада и мен, като всички останали.
Млад келнер донесе франзели и ни попита какво искаме за пиене.
— Водка и тоник — поръча Бейкър. — А вие, господин докторе?
— Айс чай.
— Можем да поръчаме и обеда. Салатата от калмари е фантастична, стига да обичате морска храна.
— Разбира се.
— Значи две салати, с някое хубаво бяло вино. — Той вдигна поглед. Изражението на младежа издаваше, че последната ревизия не е минала много успешно. — Имате ли още от онова бяло совиньон, „Беър Кейв“?
— Осемдесет и осма ли? Мисля, че да.
— Ако има, една бутилка. В противен случай какво ще ми препоръчате от същия клас?
— Имаме хубаво бяло совиньон „Блекридж“.
— Изберете нещо в разумни граници. Господин докторът плаща.
— Да, сър.
Младежът се отдалечи и Бейкър подуши пръста си.
— Какъв капризен нос. Усещам претенции за праскови и стари листа, примесени с едва доловим аромат на 7 Up.
Той разчупи хляба и бавно задъвка.
— Постъпката на Нолан ме изплаши на две нива. На първо място, разбира се, е самото деяние. Загубата. Но всичко беше толкова нарцистично. Питам се как не съм забелязал.
— Колко дълго сте работили заедно?
— Три месеца, всеки божи ден. Беше най-схватливият ученик, който съм имал. Интересно момче. Различно от останалите новобранци, но по нищо не личеше, че е рисков — какво знаете за полицейските самоубийства?
— Доколкото ми е известно, напоследък се увеличават.
— Естествено. През последните двадесет години са нараснали двойно. При това тук говоря само за официално регистрираните. Като прибавите служителите, които се излагат на прекомерно голям риск; злополуките, които всъщност изобщо не са злополуки, и други смъртни случаи с неустановена причина, цифрата се увеличава четворно.
— Казвате злополуки. Служебни злополуки?
— Разбира се. Ченгетата обичат да го правят по този начин, защото така спестяват срама на семейството. Същото правят и онези, с които се разправяме: някой напълно отчаян тип се напива или надрусва до смърт, застава насред улицата и размахва пистолет, а като пристигне патрулната кола, вместо да хвърли оръжието, онзи го насочва право в стъклото. — Той натисна въображаем спусък. — Наричаме го „самоубийство от ченге“. Единствената разлика е, че семейството на онзи наема адвокат, съди градската управа за неправомерно убийство и прибира парите. Депресията и съдебните процедури са чудесна комбинация, доктор Делауер.
— И полицаите ли се съдят?
Той свали очилата и отправи замислен поглед към пристанището.
— Живите да. Пенсии по болест и всякакви облаги. Напоследък вече изнемогваме. Защо? Сестра му иска да ни съди ли?
Изрече го с небрежен тон, забол поглед в чинията с хляба.
— Доколкото ми е известно, не. Просто иска да получи отговор на въпросите си, без да вини никого.
— Но в крайна сметка виновният е самоубиецът, нали така? Не друг, а сам си е тикнал пистолета в устата. Сам си е дръпнал спусъка. Дали е имало други признаци, като изключим факта, че не беше душата на компанията? Не съм забелязал. Приемаше нещата сериозно, приемаше работата си сериозно. Одобрявах това. Не се измъкваше от задължения.
Донесоха ни питиетата. Докато Бейкър опитваше своето, го попитах:
— Освен че усвояваше бързо, по какво друго се различаваше от останалите новобранци?
— По сериозността си. По интелекта си. Но аз говоря за невероятно умен човек, господин докторе. Всички излизат в код 7 — в почивка — а той вади книга и започва да чете.
— Какви книги?
— Наказателният кодекс, политически издания. Вестници и списания. Все носеше нещо. Нямах нищо против. Аз самият с радост бих предпочел хубава книга пред полицейските разговори.