— За какво са те обикновено?
— За мотоциклети „Харли Дейвидсън“, за лодки, оръжие и амуниции.
— Имал е спортна кола. Малко червено фиеро.
— Така ли? Изобщо не е споменавал. Точно това имам предвид. Когато излизахме на обиколка, се съсредоточаваше върху работата. При почивките не завързваше празни разговори. Неуморна мисъл. Това ми харесваше.
— Избрахте да обучавате Нолан, понеже беше умен?
— Не. Той ме избра. Още докато беше в академията веднъж изнасях лекция върху правилата за арест. След лекцията момчето дойде и ме попита дали ще приема да му бъда инструктор като завърши. Каза, че схващал бързо и сме щели да се разбираме.
Бейкър се усмихна, поклати глава и разпери върху покривката едрите си ръце със силен бронзов загар. Слънцето прежуряше. Взе да ми пари на врата.
— Ама че нахалник. Тогава реших, че всъщност иска място в Уест Ел Ей. Но ме заинтригува и го поканих да поговорим в участъка след края на смяната.
Той разтри връхчето на носа си.
— Пристигна още на следващия ден, точен до секунда. Изобщо не се навираше. Тъкмо напротив — държа се изключително почтително. Попитах го какво е чувал за мен, а той каза, че съм имал репутация.
— На интелектуалец? — вметнах.
— На инструктор, който показва нещата в истинската им светлина. — Сви рамене. — Наистина беше умен, но нямах никаква представа как ще се справи на улицата. Стана ми интересно и му отвърнах, че ще видя какво може да се направи. В крайна сметка реших да го взема, защото прецених, че е най-добрият от останалите.
— Слаб випуск?
— Не по-различно от друга година. Академията не е „Харвард“. Решителните действия правят нещата по-… многопластови. Нолан се справяше добре. И ръстът помагаше — хората не обичаха да се закачат с него, а не съм го видял да тормози някого или пък да се държи покровителствено. Държеше се както трябва.
— А говореше ли за политика?
— Не. Защо?
— Просто се опитвам да добия колкото се може по-пълна представа.
— Ами, ако трябва да гадая, бих казал, че по-скоро споделяше консервативни политически убеждения, просто защото в дирекцията съвсем не гъмжи от яростни либералисти. Но ако ме питате за нещо от рода на Ку Клукс Клан, нямаше нищо такова.
Попитах за политика, а не за расизъм.
— Значи е бил в добри отношения с хората?
— Съвсем нормални.
— А с другите полицаи? Общуваше ли активно с тях?
— Един-два пъти вечеряхме заедно. И мисля, че това беше всичко. Обикновено се движеше сам.
— Според вас чувствал ли се е отчужден сред останалите новобранци?
— Не мога да отговоря на този въпрос. Живееше по свой начин и като че ли се чувстваше добре.
— Споделял ли е кое го е накарало да стане полицай?
Сержантът отново сложи очилата.
— Преди да го приема, му зададох този въпрос и той отвърна, че нямало да ме баламосва с глупости от рода на това как искал да помага на хората или как се изживявал като нов центурион — просто му се струвало интересно. Този честен отговор ми хареса и повече не сме обсъждали темата. Като цяло беше мълчаливо момче. Все работеше и изгаряше от желание да научи всички тънкости. Моят стил на работа включва многобройни арести, тъй че през по-голямата част от времето активно проверявахме обаждания. Но без каубойски изпълнения. Аз се придържам към рамките. Както и Нолан.
Той отмести поглед. Ръцете му останаха на масата, но връхчетата на пръстите му бяха побелели. Може би болно място?
— Значи не сте имали потресаващи служебни проблеми?
— Никакви.
— А алкохол или наркотици?
— Държеше на здравето. Допълнително тренираше във фитнес залата, а преди смяна тичаше.
— Но винаги сам.
Бейкър вдигна поглед към небето.
— Изглежда му беше добре така.
— А в живота му имаше ли жени?
— Не бих се изненадал, беше хубаво момче.
— Но никога не е споменавал подобни неща?
— Не. Не беше в негов стил… Вижте, господин докторе, трябва да знаете, че светът на полицаите е субкултура, която не толерира слабостта. Да търсиш помощ е оправдано само когато симптомите са наистина сериозни. Моята работа беше да го науча да бъде полицай. Той се учеше добре и работеше добре.
Келнерът донесе обеда с виното. Бейкър изпълни ритуала на дегустирането, нареди — „Налей“ и чашите ни бяха напълнени. Когато отново останахме сами, каза: