— Не зная дали имаме специален повод за тост, тъй че какво ще кажете за едно най-обикновено „Наздраве“?
Отпихме и той зачака да започна да се храня, а след това се присъедини към мен, като внимателно разрязваше всяко късче и изучаваше съдържанието, преди да го пъхне в устата си. На всяка трета хапка попиваше устни с кърпата за хранене и бавно отпиваше вино.
— Изпратили са го на терапия — казах аз. — Или може би е отишъл сам.
— По кое време?
— Не зная. Терапевтът отказва да коментира подробности.
— От щатните психолози ли е?
— Не, частен лекар. Доктор Рун Лейман.
— Не го познавам. — Отново отклони поглед. Правеше се, че гледа някакви гмуркащи се чайки, но бе престанал да дъвче и бе присвил очи.
— Терапия. Не съм и подозирал. — Продължи да се храни.
— А знаете ли защо се е прехвърлил от Уест Ел Ей в Холивуд?
Той отново остави вилицата.
— По времето, когато се прехвърли, аз вече се бях преместил в дирекцията. От доста време ме залъгваха с административна служба — да проверявам учебната програма. Не храня особено голяма любов към бумагите, но човек не може да отказва на началството до безкрай.
— Значи не сте знаели за прехвърлянето?
— Точно така.
— След приключване на обучението сте изгубили връзка.
Той ме погледна.
— Не става дума за изгубване на връзка — по-скоро за нещо като разпадане на сериозни бащинско-синовни отношения. Обучението е ограничено по време. Нолан научи каквото трябваше да научи и се отправи сам в големия лош свят. Научих за самоубийството чак на следващия ден. От клюките в службата. В първия миг изпитах желание да го напердаша — как може толкова умен човек да направи такава глупост?
Набучи един калмар.
— А сестрата? С какво се занимава?
— Медицинска сестра е. Нолан не ви ли е говорил за нея?
— Изобщо не е споменавал. За семейството му знаех единствено, че двамата му родители са починали.
Той бутна чинията настрана. Беше изял порцията наполовина.
— А какво мислите за начина, по който го е извършил? Толкова очебийно.
— Твърде ме озадачава. А вие какво мислите?
— Възможно ли е постъпката му да е някаква декларация?
— Например?
Свих рамене.
— Имаше ли Нолан ексхибиционистични наклонности?
— Да привлича внимание? Не и по време на работа. Е, много държеше на фигурата си — на мускулите, на униформата. Но младежите са така. Продължавам да не разбирам какво имате предвид, като казвате декларация.
— Споменахте, че полицаите винаги се стремят максимално да смекчат срама от самоубийството. Но Нолан е направил тъкмо обратното. Превърнал се е в зрелище. Извършил е едва ли не публична самоекзекуция.
Бейкър дълго мълча. Вдигна винената чаша, пресуши я, отново я напълни и отпи.
— Значи казвате, че може да се е самонаказал за нещо?
— Това са просто хипотези. Но на вас не ви е известна никаква евентуална причина, която би породила чувство за вина?
— Не е било свързано с работата. Сестра му каза ли нещо по този въпрос?
Поклатих глава.
— Не — каза той, — не ми звучи логично.
Приближи се келнерът.
— Аз приключих — заяви полицаят.
Последвах го, отклоних десерта и подадох на сервитьора кредитната си карта.
Бейкър извади голяма пура и навлажни крайчеца.
— Имате ли нещо против?
— Не.
— В ресторанта не е позволено да се пуши, но тук ме знаят, а и сядам на място, където вятърът да отнася дима.
Внимателно огледа твърдия кафяв цилиндър. Беше ръчна изработка. Отхапа края, постави го на салфетката си и внимателно го загъна. Извади златна запалка, запали пурата и всмука дима. Над масата за миг се изви кълбо горчив, но не неприятен пушек.
Спокойно облегнат на стола, Бейкър плъзгаше очи по яхтите на пристана и се печеше на слънце.
Паф, паф. Представях си как е натъпкал шкафчето на Майло с порно.
— Каква нечувана загуба — отбеляза. — Още не мога да го преживея.
Но както седеше, с пура и чаша вино, подложил гладко избръснатото си лице на слънчевите лъчи, изглеждаше като същинско олицетворение на щастието.
20.
Тръгнах си и го оставих на терасата с пурата и виното. Преди да се отправя по алеята към паркинга на хотела, за последен път се обърнах и го проследих с поглед как усмихнат казва нещо на оберкелнера.