Мъж, който прекарва приятно свободното си време. По нищо не личеше, че до преди миг е обсъждал смъртта на свой колега.
Дали това щеше да ми направи впечатление, ако Майло не ме беше предупредил?
Въпреки цялата си откритост, сержантът ми разказа по-малко подробности и от доктор Лейман: Нолан бил изолиран от околните, над средното равнище, винаги стриктно следвал правилата.
Изобщо не спомена за сериозните проблеми, за които намекваше Лейман. Но от друга страна, Бейкър беше инструктор, а не психоаналитик на Нолан.
И все пак, това бе втората ми лична среща по повод Нолан, която не даде никакъв резултат.
Може би хората бързаха да се предпазят в случай на евентуално дело?
Но за какво биха го съдили?
Хелена още не се бе обадила. Може би бе стигнала до заключението, че единствено Нолан разбира значението на постъпката си. Ако се отказва от терапия, не можех да направя нищо по въпроса, а и дълбоко в себе си не се вълнувах особено. Просто Лейман беше прав: истинските отговори често са недостижими.
Като се прибрах у дома, се изтормозих с по-бързо от обикновеното катерене по урвата, после си взех душ, преоблякох се и в четири и петнадесет се отправих към Бевърлиуудс, пристигайки пред дома на Кармели десет минути по-рано от уречената за пет часа среща.
Тяхната къща бе една от многото еднакви, спретнати едноетажни постройки на тази пресечка. Наклонената малка морава отпред завършваше с очукана тухлена алея. Там бяха паркирани син минибус марка „Плимут“ и черен акорд с дипломатически номера. Тротоарите бяха празни, с изключение на две лимузини волво и едно комби в другия край на улицата и служебния микробус на някаква електрическа компания на отсрещния тротоар. В алеите пред съседните къщи бяха паркирани всякакви бусове и лимузини, а в много от тях забелязах детски седалки. Удобство и плодовитост.
Сгушен източно от Хилкрест Кънтри Клуб и южно от Пико, през петдесетте години кварталът Бевърлиуудс се бе разраснал като трамплин за семействата на младши чиновници към по-високи постове и огромни къщи в Брентууд, Ханкок Парк и Бевърли Хилс, заради което мнозина все още го наричаха Малкия Бевърли Хилс. Улиците в Ел Ей бяха напълно занемарени, но Бевърлиуудс изглеждаше прилежно поддържан, благодарение на сдружението на собствениците, което се грижеше за квартала и поддържаше дърветата подкастрени. По улиците денонощно патрулираше частна охранителна компания. През седемдесетте години бумът със земята вдигна цените до половин милион, но по време на рецесията се задържаха на ниво, достъпно за активно трудещите се семейства, за които собствен дом в този квартал се равняваше на сбъдване на всички мечти.
Майло пристигна две минути по-късно и спря зад мен. Беше облечен с тъмнозелен блейзър, златистокафяви панталони, бяла риза и карирана вратовръзка в жълто и маслиненозелено. Истински зелен великан, само дето съвсем не беше весел.
— Най-сетне изрових още шестима изроди от базата данни, но всичките са се преместили в Ривърсайд и Сан Берду. Никой не е изписан преждевременно, а психотерапевтите гарантират психическото им здраве. За DVLL също нищо, тъй че съм на път да изхвърля цялата идея на боклука.
Когато Майло почука на вратата, ни отвори Зев Кармели, с тъмен костюм и сурово изражение на лицето.
— Заповядайте, моля.
Нямаше антре и се оказахме направо в ниска, тясна, боядисана в кремаво дневна. Тъмнозеленият мокет поразително се доближаваше по нюанс до сакото на Майло, който за миг заприлича на мебел. Златистокафявите канапета и стъклените маси бяха съвсем безлични. Прозорците бяха скрити зад тънки бежови завеси, но основното осветление в помещението бяха две керамични настолни лампи.
На най-широкото канапе седеше красива смугла жена между тридесет и четиридесет години, с много дълга, къдрава черна коса и влажни, хлътнали черни очи. Пълните й устни бяха напукани, а скулите й бяха тъй изпъкнали, че изглеждаха изкуствени. Беше с безформена кафява рокля до коленете, с равни кафяви обувки и без никакви бижута. Погледът й се рееше в безвъздушното пространство.
Кармели застана до нея, повъртя се наоколо и аз се насилих да отклоня поглед.
Не заради красотата й — бях виждал снимките на мъртвата Айрит, а сега бях изправен пред жената, в която малката може би щеше да се превърне един ден.
— Това са детектив Стърджис и доктор Делауер. Запознайте се със съпругата ми Лиора.