Лиора Кармели понечи да се изправи, но съпругът й я докосна по рамото и тя остана на мястото си.
— Здравейте — тихо отвърна тя, безуспешно опитвайки се да се усмихне.
И двамата се ръкувахме с нея. Пръстите й бяха отпуснати, влажни и леденостудени.
Знаех, че отново е започнала преподава и не може да е толкова разстроена. Значи нашето посещение е изострило обстановката.
— Добре — каза Кармели, седна до нея и ни посочи два стола зад стъклена масичка.
Като седнахме, Майло изнесе кратка детективска реч — изпълнена със съчувствие, разбиране и възможности — каквито много мрази, но умее тъй добре. Кармели изглеждаше ядосан, но жена му като че ли се посъвзе — раменете й се изправиха, погледът й се проясни.
Забелязвал съм го и преди. Понякога хората — обикновено жените — веднага откликваха на речите на Майло. Той не изпитва от тях никакво удовлетворение, опасявайки се, че ще се изложи. Но тъй като не знае друг подход, продължава да изнася кратки детективски речи.
Кармели бързо каза:
— Добре, добре, разбирам всичко това. Да минем по-нататък.
Жена му го погледна и каза нещо, вероятно на иврит. Кармели се смръщи и подръпна вратовръзката си. И двамата изглеждаха представителни хора, но в момента бяха напълно изцедени от всякакви жизнени сили.
Майло отвърна:
— Госпожо, ако има нещо, което…
— Не знаем нищо — прекъсна го Кармели, докосвайки лакътя на жена си.
— Съпругът ми е прав. Няма какво повече да ви кажем.
Като говореше, се движеше само устата й. Издутата кафявата рокля не издаваше никакви телесни очертания.
— Сигурен съм, че е така, госпожо — съгласи се Майло. — Причината да ви питам, е, че понякога на хората им хрумват разни неща. Които те смятат за маловажни и никога не са споменавали. Не казвам, че и в случая става дума за същото…
— О, за бога — пак се намеси Кармели, — не смятате ли, че ако знаехме нещо, щяхме да ви кажем?
— Убеден съм, че щяхте, сър.
— Разбирам какво казвате — каза Лиора Кармели. — Откак моята Айрит… я няма, непрестанно мисля. Мислите… ме нападат сами. Особено нощем. Мисля непрекъснато, през цялото време.
— Лиора, maspeek — прекъсна я мъжът й.
— Мисля — повтори тя, сякаш удивена — за глупости и най-налудничави неща, за чудовища, демони, нацисти, откачени… понякога на сън, понякога наяве. — Тя затвори очи. — Понякога ми е трудно да различа.
Кармели бе пребледнял от гняв.
Жена му продължи:
— Странното е, че никога не сънувам Айрит, а само чудовищата… чувствам, че и тя е там, а когато се опитам да… извикам образа й, той… отлита.
Тя погледна към мен. Аз кимнах.
— Айрит беше моето съкровище.
Кармели отново припряно й зашепна на иврит. Тя сякаш не го чуваше.
— Това е абсурд — обърна се дипломатът към Майло. — Моля ви да си тръгнете веднага.
Лиора докосна ръката му.
— Сънищата с чудовището са толкова… детински. Черни създания… с криле. Когато Айрити беше малка, се страхуваше от черните крилати чудовища — от дяволите. На иврит ги наричаме shedim. Ba’al zvuv — на иврит това означава повелител на мухите. Като онази книжка за учениците на острова… това е името на филистимски бог на насекомите и болестите… на английски е Велзевул. Когато Айрити беше малка, сънуваше кошмари за насекоми и скорпиони. Събуждаше се посред нощ и искаше да дойде в нашето легло… за да я успокоя, й разказвах истории за shedim. Библията… как ние… филистимците били… завладени… и глупавите им богове… моята култура… моето семейство е от Казабланка… имаме прекрасни приказки, които й разказвах… истории за деца, които побеждават чудовища. — Жената се усмихна. — И тя престана да се страхува.
В това време юмруците на съпруга й побеляваха от стискане.
— Мислех, че съм успяла, защото Айрити престана да идва при нас — продължаваше жената.
Вдигна поглед към съпруга си. Той забоде очи в панталона си.
— Когато Айрит отрасна — попита Майло, — страхуваше ли се от нещо?
— От нищо. Абсолютно от нищо. Мислех, че съм постигнала забележителен успех с приказките, които й разказвах.
Тя се изсмя кратко и остро, с такава жестока нотка в смеха си, че гръбнакът ми настръхна.
Съпругът й продължаваше да стои до нея, после в миг скочи и се върна с кутия носни кърпички.