Очите й бяха сухи, но той ги изтри.
Лиора му се усмихна и го улови за ръка.
— Смелото ми момиче. Знаеше, че е различна… беше й приятно, че е хубавица… Като живеехме в Копенхаген, веднъж един мъж я сграбчи и се опита да я целуне. Беше на девет години, отивахме да купуваме джинси и вместо да я следвам, вървях пред нея, защото Копенхаген е спокоен град. Има един музей на Строгет — главната търговска улица. Музей на еротиката. Никога не сме влизали, но винаги беше препълнено. Датчаните имат здравословно отношение към тези неща, но може би музеят е привличал болни хора, защото мъжът…
— Стига — прекъсна я Кармели.
— … сграбчи Айрити и се опита да я целуне. Някакъв старец, ужасен наистина. Тя не го чула — както обикновено беше изключила слуховото апаратче и сигурно си е пеела песнички.
— Песнички? — повтори Майло.
— Пееше си сама. Не истински песни, а някакви свои. Веднага познавах, че си пее, защото главицата й започваше да се движи нагоре-надолу…
— Престана да го прави много отдавна — пак се намеси Зев.
— А тя как реагира — поиска да знае Майло, — когато мъжът я грабна?
— Удари го и се освободи от ръцете му, а после му се присмя, защото изглеждал много уплашен. Беше дребен стар човечец. Отначало дори не разбрах и се обърнах чак като чух викове на датски — двама младежи държаха стареца, а Айрити се смееше отстрани. Видели цялата случка и твърдяха, че мъжът бил луд, но безопасен. А Айрит все се смее и смее. Старецът изглеждаше много по-уплашен от нея.
— Това се случи в Дания — отбеляза Кармели. — А тук е Америка.
Усмивката на Лиора се стопи и тя притеснено наведе глава.
— Значи според вас Айрит не се е страхувала от непознати? — отново попита Майло.
— Не се страхуваше от нищо.
— Значи ако някой непознат…
— Не зная — прекъсна го тя и изведнъж се разплака. — Нищо не зная.
— Лиора — каза Кармели и я улови за китката.
— Не зная — повтори тя. — Може би. Не зная! — Издърпа ръка и заби поглед в тапета на празната стена. — Може би е трябвало да й разказвам други приказки, в които демоните побеждават и затова трябва да се внимава…
— Госпожо…
— О, моля ви — отвратен каза Кармели. — Това е пълна идиотщина. Настоявам да си тръгнете.
Той енергично се отправи към вратата. С Майло се изправихме.
— Последен въпрос, госпожо Кармели — каза той. — Дрехите на Айрит. Изпратихте ли ги в Израел?
— Нейните дрехи? — учуди се Кармели.
— Не — отвърна Лиора. — Изпратихме само… тя… когато ние… нашите обичаи… използваме бяла роба. Дрехите й са тук. — Тя погледна съпруга си. — Помолих те да се обадиш в полицията, а след като не се обади, се обърнах към секретарката ти. Пристигнаха след месец и аз ги запазих.
Кармели се опули.
Тя продължи:
— В колата са, Зев. За да са с мен, когато ходя някъде.
— Ако нямате нищо против… — започна Майло.
— Това е лудост — отсече Кармели.
— Луда ли съм? — Лиора отново се усмихна.
— Не, не, не, Лили, но всички тези въпроси.
Отново заговори на иврит. Тя го изслуша мълчаливо, после се обърна към нас:
— Защо искате дрехите?
— За лабораторни изследвания — обясни Майло.
— Вече бяха подложени на лабораторен анализ — каза Кармели. — С месеци чакахме да ни ги върнат.
— Зная, сър, но когато поемам случай, държа да съм сигурен.
— В какво да сте сигурен?
— Че всичко е направено какво трябва.
— Разбирам. Вие сте старателен човек.
— Опитвам се да бъда.
— А предшествениците ви?
— Сигурен съм, че и те са се стараели.
— Освен това сте и лоялен — отбеляза евреинът. — Добър войник. И какъв е смисълът да правите анализи след толкова много време, в което дрехите са престояли в багажника на жена ми?
— Изобщо не съм ги докосвала — каза Лиора. — Дори не съм ги разпечатала. Исках, но…
Кармели имаше вид на разлютена оса и се задоволи само с възклицанието:
— А!
Лиора продължи:
— Ще ви ги донеса. Ще ми ги върнете ли после?
— Разбира се, госпожо.
Тя се изправи и излезе.
Отключи задния капак на минибуса и отдолу се подаде отделението с резервната гума. Отстрани бе оставена найлонова торба с етикет „ЛДП“. Вътре имаше нещо синьо — сгънати джинси. И нещо бяло — единствено чорапче.